Альберто Моравиа - Чочарка

От време на време се спирах, почивах на някоя врата, виках, но никой не отваряше, никой не се показваше да ми отговори. Най-сетне стигнахме до гостилницата „Дел Галло“, на чиято дървена табелка се виждаше нарисуван един петел, вече избелял и олющен от времето. Зелената порта с голяма старинна ключалка беше затворена. Погледнах през отверстието й и в дъното на тъмното помещение видях прозорец, обърнат към градината, под перголата, осветена от слънцето със зелена лоза, по която висяха много черни гроздове. Можеше да се различи и една осветена от слънцето маса и нищо повече. И тук никой не отговори. Гостилничарят беше избягал заедно с всички останали.

Ето, това, значи, беше полето — по-лошо от Рим. Помислих си, че съм се излъгала, че тук ще намеря това, което нямаше в Рим, и казах на Розета:

— Знаеш ли какво? Сега ще си починем малко и после ще се върнем на гарата и ще си вземем пак влака за Рим.

Да бях го направила! Но видях, че по лицето на Розета се изписаха страх, вероятно тя си спомни за бомбардировките; тогава бързо добавих:

— Но преди да се откажем, ще направя един последен опит. Това е Фонди. Ще се опитаме да стигнем до някое село. Може би ще намерим някой селянин, който да ни приюти за една-две нощи. После ще видим.

И така, отпочинахме си на един нисък зид, без да разговаряме, защото в онази пустиня и собствените ни гласове ни плашеха, и след това сложихме отново куфарите на саръците си и излязохме от града в посока, противоположна на тази, откъдето бяхме влезли. Вървяхме около половин час по шосето под палещите лъчи на слънцето в същия ситен бял прах. Щом влязохме в портокаловите градини, разположени от двете страни на пътя, аз свих по първата пътека между дърветата, като си помислих, че тя все ще ни изведе до някакво място. Портокаловите дървета бяха засадени много на гъсто, по листата им нямаше прах и бяха чисти, а под тях се стелеше плътна сянка. След напечения и прашен път тук се поободрихме. Като вървяхме по пътеката, която извиваше сред насажденията, неочаквано Розета ме запита:

— Мамо, кога берат портокалите?

Отговорих, без да му мисля много:

— Беритбата им започва през месец ноември. Ще видиш колко са сладки.

Но веднага си прехапах устните, защото се сетих, че сега бяхме едва в края на септември, а аз винаги й бях казвала, че ще стоим вън от Рим не повече от десетина дни, макар да знаех, че това не е вярно и сега се бял издала. За щастие тя не обърна внимание и продължихме по пътеката.

Най-сетне влязохме на една поляна, сред която имаше къщурка. На времето, изглежда, тя е била боядисана в розово, но от влагата и времето беше почерняла и олющена. Външна стълба водеше на втория етаж, дето имаше тераса с дъгообразен навес, под който висяха плитки от чушки и домати. На гумното пред къщата бяха пръснати да се сушат на слънце смокини. Беше селска къща, в която живееха хора. И наистина, още преди да повикаме, пред нас се появи един селянин, който сигурно се беше скрил някъде, за да види кой пристига. Беше страхотно слаб старец с мършава глава и дълъг, клюнообразен нос, с дълбоко хлътнали очи и ниско плешиво чело като на ястреб.

— Кои сте и какво искате? — попита той, като държеше с едната си ръка сякаш за отбрана дръжката на сърп.

Ала аз не се уплаших, защото бях с Розета, а нашата сила е много голяма, когато сме с човек по-слаб от нас, който се нуждаеше от закрилата ни.

Отвърнах на стареца, че не искаме нищо, че сме от Ленола, което всъщност беше вярно, защото аз бях родена в едно селце не много далеч от Ленола, че през този ден сме извървели пеша много път, че сме капнали от умора и че ако ни даде една стая да пренощуваме, ще му платя добре, като на хотел.

Застанал неподвижен сред гумното, той ме слушаше разкрачен. Какъвто беше със скъсани панталони, дреха, цяла в кръпки, и сърп в ръка, приличаше на истинско плашило. И предполагам, че схвана само, че ще му заплатя добре, защото, както открих по-късно, този старец беше малоумен и извън интереса си нищо друго не проумяваше. Но и интересът за него беше нещо трудно за разбиране, защото много мъчно разбра какво му казах и току-повтаряше:

— Нямам стаи… и после, ти ще си платиш, но с какво?

Аз не исках да вадя парите от джоба под полата си, защото имах предвид, че по време на война всеки може да стане крадец или убиец, а пък той без това имаше лице на крадец и дори на убиец. Затова му повтарях до прегракване да бъде спокоен, че ще му платя, но той не ме разбираше. А Розета вече започна да ме дърпа за ръкава и да ми шепне, че е по-добре да си вървим, когато за щастие пристигна жена му, една дребничка, слаба жена, много по-млада от него, задъхана, с възбудено лице и святкащи очи. Обратно на мъжа си, тя веднага разбра и само дето не се хвърли да ни прегърне, като повтаряше: