Альберто Моравиа - Чочарка

— Добре, ще си помисля. Вярно е, че Розета при фашистите ще живее, както казваш, като царица, но все пак не би ми се искало…

— Хайде, хайде, приказки… Човек трябва да се нагажда към по-силния. Война е.

— Добре, тази нощ ще решим.

— Помисли си, помисли си. Не е бързо. Аз фашистите ги познавам. Ще кажа, че Розета ще иде при тях след няколко дни. Ще почакат. А ти няма да имаш вече нужда от нищо. Фашистите имат всичко: зехтин, вино, свинско, брашно… При тях само се яде и пие. Ще напълнеете, ще бъдете добре.

— Разбира се, разбира се!

— Провидението ги изпрати тия фашисти, Чезира, защото, да си призная, вече не можех да ви държа у нас. Вярно е, че плащаш, но в тия гладни години храната струва повече от парите. И освен това синовете ми не могат да продължават вечно тоя живот, непрекъснато да бягат, като цигани. Сега ще живеят спокойно, ще спят в мир и ще работят. Да, просто провидението ги изпрати тия фашисти!

С една дума, тя беше решила да пожертвува Розета. А аз от своя страна бях решила още същата нощ да се махнем оттам.

Ядохме, както обикновено, четиримата — Кончета, Винченцо и ние двете, защото синовете вече бяха във Фонди. Щом се прибрахме в плевнята, казах на Розета:

— Не смятай, че съм съгласна с Кончета. Преструвах се, защото от такива хора всичко може да се очаква. Сега ще си приготвим куфарите и призори ще се махнем оттук.

— Но къде ще идем, мамо? — попита тя разплакана.

— Ще се махнем от тая къща на престъпници. Ще отидем, където можем.

— Но къде?

За това бягство аз си бях мислила много пъти и си имах план. Казах й:

— При дядо ти и баба ти сега е невъзможно да идем, защото селото им било евакуирано и кой знае къде са отишли. Но най-напред ще идем при Томазино, той е добър човек, ще му поискаме съвет. Много пъти ми е казвал, че брат му живее в планината и там поминува добре с цялото си семейство. Така ще може да ни упъти. Не се страхувай. Майка ти е с тебе и те обича, имаме и пари, които са най-добрият приятел и единствените, на които може да се разчита. Ще намерим къде да идем.

С две думи, успокоих я между другото и с това, че Розета познаваше Томазино, доведен брат на Феста, собственик на земята, която Винченцо обработваше. Томазино беше търговец, който, макар и много страхлив, от любов към черната борса не можа да се реши да иде при своите в планината. Търгуваше с всичко по малко. Живееше в една къщичка на края на полето, в подножието на планината, и припечелваше добре, макар че излагаше на опасност живота си. Търгуваше при грохота на бомбардировките и картечните обстрелвания, сред насилията на фашистите и реквизициите на германците. Но за пари и страхливите стават смели. Томазино беше един от тях.

И така, на светлината на свещта прибрахме в куфарите малкото неща, които бяхме извадили след пристигането си. После, тъй както си бяхме облечени, легнахме в сеното и сме спали около четири часа. Розета наистина би спала и повече, защото беше млада и спеше дълбоко, така че можеше да дойде от село духовата музика да й свири до самите уши и тя пак нямаше да се събуди. Но аз, като по-стара от нея, спях леко, а откакто бяхме избягали, от грижи и от нерви, спях малко. Така че щом петлите пропяха, макар че беше още нощ, но зората наближаваше и петлите я усещаха и се чуха отначало слабо в дъното на равнината, после по-наблизо и накрая до нас — в кокошарника на Винченцо, станах от леглото и започнах да разтърсвам Розета. Казвам започнах, защото тя не искаше да се събуди, като в полусън питаше плачливо: „Какво има? Какво има?“, сякаш беше забравила, че сме в къщата на Кончета и си мислеше, че сме в Рим, у дома си, където не ставаме никога преди седем.

Най-сетне се събуди и започна да се оплаква, а аз й казах:

— Да не предпочиташ да спиш до обяд и да те събуди някой черноризец?

Преди да излезем, подадох глава от вратата и погледнах към хармана. По земята личаха разпръснати за сушене смокини, един стол, на който Кончета беше забравило панерче с царевица, видях розовата и олющена стена на къщата, но нямаше никой. Тогава сложих куфарите на моя и на Розетиния сарък, както при идването ни от Монте Сан Бияджо, и така излязохме от колибата и забързахме по пътеката между портокаловите дървета.

Знаех накъде трябваше да вървим и щом излязохме от портокаловата градина на главния път, поех по посока към планината, на север от равнината на Фонди. Току-що се беше зазорило и аз си спомних за оная зора, когато избягах от Рим, и си помислих: „Кой знае още колко такива зори ще видя, докато се върна у дома.“