Альберто Моравиа - Чочарка

— Да сложим началото на продоволствието… вие яжте и ме чакайте тук… след около час ще се качим в планината… но добре ще е да ми платиш хляба и салама… тъй няма да объркаме сметките.

Тогава извадих една банкнота от хиляда лири и му я дадох. След като я разгледа срещу светлината, той върна остатъка в много дребни банкноти, толкова изпокъсани и мръсни, каквито никога дотогава не бях виждала.Такива да банкнотите по селата, където парите са малко и се въртят все в едни и същи джобове и където никога не се подновяват, защото селяните не внасят на драго сърце парите си в банките, а ги крият вкъщи. Върнах му няколко от банкнотите, защото бяха наистина много мръсни, а той ги замети, като забеляза:

— Ако имаше една количка от тия банкноти, веднага бих се съгласил да ги взема.

С една дума Томазино ни остави, като ни предупреди, че ще се върне скоро. Започнахме да ядем хляб и салам, седнали на леглото, без да говорим, но вече спокойни, защото знаехме, че скоро щяхме да имаме дом и храна. По една време само казах, не знам защо, може би следвайки мислите си:

— Виждаш ли, Розета, какво значат парите?

— Дева Мария ни помогна, мамо — отвърна тя, — знам това, и тя винаги ще ни помага.

Не посмях да й противореча, защото беше силно вярваща и се молеше всяка сутрин, щом станеше от сън, и вечер, преди да си легне. Аз сама я бях научила на обичая в нашите села. В момента неволно помислих, че ако това беше истина, помощта на Дева Мария беше малко особена: парите убедиха Томазино да ни помогне, ала тях аз ги бях спечелила на черна борса, благодарение на войната и глада. Дали Дева Мария бе поискала да има война и глад и защо? Да ни накаже за греховете ли?

Като изядохме хляба и салама, се изтегнахме на мръсните чаршафи и поспахме около половин час, защото бяхме станали рано и сънят ни беше налегнал отново и бе замаял главите ни като виното, когато се пие на гладен стомах. Още спяхме, когато Томазино се върна и ни събуди, пляскайки весело с ръце близо до лицата ни.

— Събуждайте се, заминаваме! Ставайте!

Беше весел, очевидно предвкусваше печалбата, която смяташе да пипне от нас. Станахме и го последвахме навън. На площада пред моста стаеше едно много малко сиво магаре от породата на сарденолите. Клетото животно беше натоварено с куп пакети, върху които Томазино беше завързал нашите куфари. И така, потеглихме на път.

Томазино водеше магарето за юздите с пръчка в ръка, облечен по градски, с черна шапка и с черни райе панталони, но без връзка. Беше обул войнишки обуща от жълта кравешка кожа, по които имаше следи от кал. Ние с Розета вървяхме след него.

Отначало заобиколихме по равно подножието на ония планини, след това по една катърска пътека, която се отделяше от главния път и се виеше нагоре, камениста, прашна и неравна, от двете страни с къпинови храсти, започнахме да се изкачваме и много скоро се озовахме в тясна и стръмна котловина, между две възвишения, която в горната си част се стесняваше все повече и повече като фуния и накрая, както видяхме, се превръщаше в проход между два скалисти върха. Вярвате ли? Щом стъпих по първите камъни на пътеката, сред изсъхналия животински тор, прахта и дупките, изпитах радост. Аз съм селянка-планинка и до шестнадесетгодишната си възраст съм кръстосвала катърски пътеки като тази. Щом нозете ми стъпиха пак на катърска пътека, стори ми се, че намирам отново нещо родно, сякаш вместо родителите си намерих отново поне местата, където те ме бяха отгледали. Досега, помислих си, бяхме в равнината, а хората от равнината са лицемерни, крадливи, мръсни и предатели; но сега на тази скъпа катърска пътека с изсъхнал магарешки тор, прашна и стръмна, отново намирам своите планини и своите хора. Не споделих нищо от тия си мисли с Томазино, преди всичко защото той нямаше да ме разбере и после, защото той беше същински селянин от полето с това свое еврейско лице и с манията си да трупа пари. Но когато минавахме покрай един красив храст, под който цъфтяха много диви циклами, прошепнах на Розета:

— Набери си циклами, свий едно букетче и си закичи косите, много хубаво стоят.

Казах това, защото изведнъж си спомних, че и аз като момиче правех тъй: берях циклами, които ние, чочарките, не знам защо наричаме скочапиняте, свивах китки, закичвах косите си над ухото и след това ми се струваше, че съм два пъти по-хубава.

Розета ме послуша и когато спряхме малко да отдъхнем, набра едно букетче за себе си и едно за мен и двете си накичихме косите. На Томазино, който ни гледаше учуден, казах: