Альберто Моравиа - Чочарка

Филипо каза още:

— Ние ще останем тук, докато дойдат англичаните, ще ядем и пием, за друго няма да мислим… Като дойдат, те ще ни донесат вино, зехтин, брашно, ще се върне изобилието и ние, търговците, веднага ще подхванем пак търговията си, като да не е било нищо.

Само колкото да поддържам разговора аз му възразих, че англичаните може изобщо да не дойдат и германците да победят.

— Че какво ни интересува нас това? — каза той… Германци или англичани, все едно, стига само някой действително да победи… нас ни интересува само търговията.

Всичко това той каза високо и с голяма увереност. Но синът му, който седеше сам на края на мачерата и гледаше към Фонди, се обърна и изсъска като усойница:

— Тебе може да не те интересува… но ако победят германците, аз ще се убия!

Той каза това толкова сериозно и убедително, че аз се учудих и запитах:

— А на тебе какво са ти сторили германците?

Той ме погледна косо и отвърна:

— Лично на мене нищо… но я ми кажи, ако някой ти каже: „Виж, пускам в дома ти тая отровна змия, пази я“, ти какво ще отвърнеш?

— Ех, змия в къщата си не бих искала — отговорих аз учудена.

— Че защо? Тая змия досега не ти е причинявала никакво зло, нали?

— Да, но всеки знае, че отровните змии рано или късно ухапват човека.

— Ето, това е същото, макар че лично на мене те нищо не са ми сторили, но аз знам, че германците или по-точно нацистите, рано или късно ще започнат да хапят като змии.

Филипо, който до този момент ни слушаше нетърпеливо, почна да вика:

— На масата, на масата! Оставете германците и англичаните… сядайте, че супата вече е сипана.

И синът, мислейки си може би, че съм селянка и не си струва да си струва труда да си хаби думите с мене, се отправи, както и останалите към масата.

Каква трапеза! Ще си я спомням, докато съм жива, заради необичайното място и заради изобилието. Необичайното беше в това, че трапезата беше дълга и тясна, наредена върху дългата и тясна мачера чак до долината на Фонди; около нас планината, а отгоре нас синьото небе, осветено от приятното топло септемврийско слънце. А на масата изобилие: чинии със салам, шунка, балкански сирене, домашен пресен хляб, вкусен и хрупкав, туршии, сварени яйца и масло, супа от боб и юфка в големи паници, пълни догоре, които дъщерята, майката и жената на Филипо постепенно донасяха от колибата, където готвеха. Имаше и вино, в шишета, имаше дори бутилка коняк. Изобщо никой не би могъл да помисли, че в долината цареше глад и едно яйце се продаваше осем лири, а в Рим хората мряха от глад.

Филипо обикаляше гостите около трапезата, потъркваше ръце и със светнало от доволство лице, повтаряше:

— Да ядем и да пием… и без това англичаните ще дойдат и изобилието ще се върне…

Не бих могла да кажа откъде се беше загнездила тази мисъл в главата му, че англичаните щели да дойдат, изобилие, но там горе всички вярваха в това и непрекъснато го повтаряха. Предполагам, че това тяхна убеждение се дължеше на радиото, по което, както ми казаха, някакъв англичанин, който говорел италиански като италианец, правел пропаганда всеки ден, като повтарял, че веднъж дойдат ли англичаните, всички ще тънем в изобилие.

Но стига! След като сипаха супата, всички седнахме на масата. Колцина бяхме? Филипо с жена си и двете си деца, Париде с жена си Луиза — дребна, руса, с къдрави коси и сини очи, с миши израз на лицето, и детето им Донато. После Томазино с жена си — висока и слаба, с мустакато и сурово лице, и дъщеря им, също така с конска физиономия като майка си, но малко по-нежна, с черни и дребни очи. Имаше още четирима-петима лошо облечени мъже с дълги бради и доколкото разбрах, бяха от Фонди, евакуирани тук, винаги около Филипо като около свой признат главатар. Всички бяха поканени от Филипо на годишнината от сватбата му. Но това научих по-късно. Отначало имах впечатление, че Филипо разполага с излишни продукти и кани всеки ден жители на селището.

Без преувеличение ядохме в продължение на три часа. Най-напред от супата с юфка и фасул, юфката беше тънка, само от яйца, жълта като злато, а фасулът от най-доброто качество, мек и едър, и се топеше в устата като масло. Всички изядохме по две, а някои дори и по три препълнени чинии, толкова вкусна беше. После дойде редът на балканската шунка, малко солена, но апетитна, домашните наденици, твърдо сварените яйца, туршиите. След това жените се завтекоха към колибата и започнаха да носят чинии с големи късове добре изпечено телешко месо — екстра качество, крехко и бяло. Предния ден заклали едно теле и Филипо купил няколко килограма. След печеното телешко, дойде редът на агнешкото рагу, крехко и нежно, с много приятен бял и сладникаво кисел сос. След това опитахме овчето сирене, твърдо като камък, пикантно, приготвено специално за мезе на виното, и след виното дойдоха плодовете: портокали, смокини, грозде, сухи плодове. Имаше и сладкиши, да, сладкиши и от маслено тесто, печени на фурна, поръсени с пудра захар и ванилия. И накрая с коняка изядохме по няколко бисквити от една голяма кутия, която дъщерята на Филипо донесе от тяхната къщичка. А колко изпихме? Според мене — най-малко по литър на глава, но някои изпиха повече от литър, а други по малко от четвърт, например като Розета, която изобщо не пиеше. Не мога да опиша веселието, което цареше на масата. Всички ядяха и пиеха, говореха само за неща за ядене и пиене, т. е. за онова, което ядяха и пиеха, което щяха да ядат и пият или което бяха яли и пили в миналото. За тия хора от Фонди, както впрочем и в моя край, беше важно яденето и пиенето, както в Рим — да имаш собствена кола и апартамент в Париоли. За тях всеки, който яде и пие малко, е загубен, така че ако искаш да те уважават, гледай да ядеш колкото е възможно повече, като знаеш, че това е единственият начин да ги накараш да се възхищават от теб и да те ценят.