Альберто Моравиа - Чочарка

В този момент, когато всички се смееха на тази откровена мисъл, изведнъж синът на Филипо скочи и каза мрачно:

— Тук друг глупак освен мене няма. Аз съм глупак.

След тези внезапни думи настъпи мълчание, всички се спогледахме учудени. След това синът продължи:

— И тъй като на глупаците не им е мястото при хитрите, извинете, но ще отида да се поразходя.

Щом изрече това, въпреки че някои се опитаха да го разубедят, като казаха: „Е, хайде де, защо се обиди, тебе никога никой не те е считал за глупак“, той отмести стола си и се отдалечи бавно нагоре по мачерата.

Всички се обърнаха да го видят, докато се отдалечаваше; но Филипо беше много пиян и не се засегна. Той вдигна чаша по посока на сина си и каза:

— За негово здраве… във всяка семейство трябва да има поне един глупак, това не вреди.

Всички започнаха да се смеят, като гледаха, че бащата, който се смяташе за хитър, пие за здравето на сина си, който се провъзгласи за глупак, и още повече се разсмяха, когато Филипо повиши глас и извика:

— Ти можеш да бъдеш глупак, защото вкъщи аз съм хитър.

Някой забеляза:

— Истина е: Филипо работи и печели, а синът му през това време чете книги и си дава важност.

Но Филипо, който всъщност се гордееше с този свой син, толкова различен от него и толкова начетен, като вдигна ръка на носа си от чашата, добави:

— Да се разберем: моят син наистина е идеалист… но в тия времена какво е идеалистът? Глупак. Макар не по своя вина, макар по силата на обстоятелствата, но глупак.

Слънцето се скри зад планините и най-после всички от компанията, кой от една, кой от друга страна, станаха от трапезата. Мъжете се упътиха към къщичката на Филипо да играят карти, селяните се върнаха към работата си, а ние, жените, започнахме да разтребваме. Измихме съдовете в едно буре с вода до кладенеца, натрупахме ги едни върху други в едно коритце и аз ги занесох в стаята, която Филипо и жена му заемаха в средата на къщичката. Тази къщичка беше двуетажна, на втория етаж се отиваше по външна стълба. Като се качих горе, останах изненадана: Филипо и приятелите му бяха насядали на пода, по средата на стаята, с шапки на глави и карти в ръце. Играеха на „скопоне“. В цялата стая нямаше никакви мебели, а само дюшеци, навити на рула и опрени в ъглите на пода, и много чували. Не знам колко бяха на брой, но трябва да призная, че що се отнася до запаси, Филипо бе приложил разбиранията си и бе действувал не като глупак, а като хитрец. Имаше чували с бяло брашно, с царевично брашно, други, по-малки, които изглеждаха пълни с фасул, грах, леща и граховец. Имаше и доста кутии консерви, особено от домати. На прозореца висяха няколко свински бута, а върху чувалите имаше няколко пити кашкавал. Видях още много затворени с хартия буркани, пълни със свинска мас, големи шишета със зехтин, няколко дамаджани с вино и провиснали от тавана гирлянди домашна наденица. С една дума, в стаята имаше главното за ядене, защото, когато има брашно, мазнини и домати, колкото лошо и да е положението, човек може да си приготви поне чиния макарони.

Както казах, Филипо и компанията му играеха на карти в средата на стаята, а жена му и дъщеря му лежаха една до друга на един дюшек, свити, полуголи, затъпели от топлината и преяждането.

Щом ме видя, че влизам, Филипо, без да свали очи от картите, каза:

— Виждаш ли, Чезира, колко добре сме се подредили… но ти накарай Париде да ти покаже стаичката ти… ще видиш, че при нас ще се чувствувате като папи.

Не казах нищо, оставих чиниите на земята и излязох да търся Париде, за да уредя въпроса с квартирата. Намерих го да цепи дърва до колибата си и му казах, че съм готова да ми покаже стаичката, която ми бе обещал. Както беше опрял крака си, обут в цървул, на дънера и държеше брадвата, без да я изпуска, ме изслуша изпод черната си шапка. После каза:

— Абе той Томазино говори като господар, ама истинският господар тук съм аз… Отначало се съгласих, но после поразмислих. Струва ми се, че онази стаичка не мога да ти я дам… там Луиза тъче цял ден на стана си… какво ще правите вие двете, докато тя работи? Нима ще можете да стоите все навън?

Разбрах, че като истински селянин той все още не се доверяваше, затова извадих от джоба си една банкнота от петстотин лири и му я подадох с думите:

— Какво, да не би да те е страх, че няма да ти платим?… Ето петстотин лири залог. После, когато си тръгна, ще си оправим сметките.

Той онемя и взе парите, но ги взе по един особен начин, който искам да опиша, защото е интересно да се знае как тези планинци-селяни схващат нещата. И така, той взе банкнотата, отнесе я на височината на корема си и я гледа дълго с някакво мрачно възхищение, объркан… сякаш тя бе някакъв странен предмет, като я обръщаше ту на едната, ту на другата страна.