Альберто Моравиа - Чочарка

— Как, нима все тук ще стоиш и ще тракаш така силно?

Като се засмя, тя отвърна:

— Охо, кой знае още колко ще стоя… трябва да изтъка плат за панталони на Париде и на децата.

— Горко ни! — отвърнах аз. — Ще оглушеем.

— Щом аз не съм оглушала… бъди спокойна, и ти няма да оглушееш, ще свикнеш.

И тъй тя тъка непрестанно в продължение на няколко часа, мятайки совалката от едната страна към другата със сухо и силно тракане. А ние двете с Розета, след като подредихме стаичката, седнахме. Розета седна на стола, който Париде ми даде под наем, а аз на леглото. Като смахнати, с отворена уста наблюдавахме как Луиза тъче, без да вършим нищо.

Луиза не бе разговорлив човек, но с готовност отговори на запитванията ми. Така успяхме да научим, че от много мъже, които преди войната имало в този край, единствен Париде останал, защото на дясната си ръка нямал два пръста. Всички други мобилизирали и изпратили в Русия.

— Освен мен — каза Луиза като се усмихна и в тона и прозвуча щастлива нотка — всички останали жени тук вече са като вдовици.

Учудих се на думите й, като помислих, че и тя като свекърва си е също тъй песимистка, й казах:

— А защо трябва всички да загинат? Аз пък казвам, че ще се върнат.

Луиза поклати глава и се усмихна:

— Не ме разбрахте. Аз не вярвам мъжете ни да се върнат, и то не защото ще ги избият, а защото рускините харесват нашите мъже. Чужденец ли е, то се знае, не може да не го харесват. Когато войната свърши, жените са способни да принудят мъжете да останат там и тогава никой тук вече не ще ги види!

За Луиза войната беше като някаква история между мъже и жени и очевидно изглеждаше доволна, че е успяла да запази своя мъж благодарение на недъга му, докато другите жени щели да загубят мъжете си заради рускините. Говорихме още и за семейство Феста. Тя каза, че Филипо успял да отмени изпращането на сина си на фронта благодарение на връзки и услуги, докато бедните селяни, които нямали нито пари, нито покровители, заминали на война и често пъти оставяли костите си. Тогава си припомних думите на Филипо, според когото светът се разделя на две групи: глупци и хитреци, и разбрах, че и в случая той бе действувал като хитрец.

Когато бог пожела, вечерта настъпи и Луиза преустанови шума на стана си, като отиде да приготви вечерята. Ние двете бяхме толкова уморени, че в продължение на повече от час си останахме там, където си бяхме, без дори да помръднем — аз седнала на леглото, а Розета — на стола до възглавницата ми. Масленичето хвърляше бледа светлина в стаичката и тя изглеждаше като малка пещера. Аз наблюдавах Розета, тя — мене и всеки път в нашите очи изразяваха нещо различно. Не говорехме, защото се разбирахме прекрасно с погледи и защото знаехме, че думите в момента са излишни. Те нямаше да добавят нищо повече към онова, което очите казваха. А очите на Розета питаха: „Какво ще правим, мамо? Страх ме е, къде попаднахме?“ Моите отвръщаха: „Златно мое дете, бъди спокойна, майка ти е при теб, не бива да се страхуваш…“ и други подобни. Тъй мълчаливо си разменяхме мисли и накрая в заключение на този отчаян ням диалог Розета доближи стола си до самото легло и отпусна глава в скута ми, като прегърна коленете ми. Все така, без да промълвя дума, аз започнах да милвам косите й. Стояли сме в това положение може би половин час, когато вратата се отвори. Някой я блъсна и веднага след това се появи детска главица. Беше Донато, синът на Париде.

— Татко каза, че ако искате, да дойдете да вечеряте с нас….

Не бяхме гладни, защото бяхме яли доста на Филиповата софра, но въпреки това приех поканата, защото тъй като бях много уморена и унила не исках да завършим вечерта съвсем сами с Розета в тази толкова мрачна стаичка.

Последвахме Донато, който ни водеше почти тичешком, сякаш виждаше в тъмното като котка, и скоро стигнахме до колибата, намираща се една мачера по-ниско. Там беше Париде, заобиколен от четири жени: майка му, жена му, сестра му и станаха му. Последните две имаха по три деца. Мъжете им ги нямаше, защото били мобилизирани и изпратени в Русия. Сестрата на Париде — Джачинта, беше кестенява жена с тъмни, опулени очи и широко лице. Имаше подплашен вид и повече мълчеше. Щом проговореше, гласът и звучеше остро, и отваряше уста само за да се скара на трите си деца, които се бяха заловили за полите й като кученца и скимтяха край нея. Понякога, без да им се кара, тя ги биеше мълчаливо, жестоко, с юмрук по главиците.

Снахата на Париде се казваше Анита, жена на брат му, който преди войната живял в Чистерна. Беше бледа, кестенява, слаба, с орлов нос, ведри очи и спокоен и замислен вид. Обратното на Джачинта, която почти плашеше с вида си, от Анита лъхаше спокойствие и нежност. И нейните деца бяха до нея, но те не се биеха увисили по полите й, а си стояха кротко, насядали мълчаливо на пейката в очакване да им дадат да ядат. Когато влязохме, Париде ни посрещна със своята особена усмивка, изразяваща едновременно смущение и недоверчивост, и каза: