Альберто Моравиа - Чочарка

— Помислихме, че ще се чувствате самотни, затова, ако искате, заповядайте. — Миг след това добави: — Докато пристигнат вашите продукти, можете да се храните при нас. После ще си оправим сметките.

С това той ни даде да разберем, че не ни дава храната даром. — Въпреки това обаче му бях благодарна, защото знаех, че са бедни, а в ония гладни години бе наистина голямо събитие някой да се съгласи да ни нахрани срещу пари, защото храната беше оскъдна и всеки я пазеше само за себе си, без да я разделя с някого, дори за пари.

И тъй ние седнахме. Париде запали ацетиленовата лампа и бяла, хубава светлина озари всички ни, седнали на дървените пънове около трикраката пирустия, върху която в малка тенджера вреше храна. Всички наоколо бяхме жени. Париде беше единственият мъж.

Анита, снахата се пошегува не без известна тъга, понеже, както вече казах, мъжът й беше в Русия:

— Париде, сигурно си доволен, че имаш наоколо си толкова жени: блажен между жените.

А той й отвърна усмихнат с крайчеца на устата:

— Щастие, което трае кратко.

Старицата обаче веднага се намеси:

— Кратко ли, преди да свърши войната, ще свършим ние…

Луиза постави върху малка куца масичка една глинена паница, после сграби хляба и като го притисна до гърдите си, бавно забоде ножа в него. Започна да пуска един след друг много тънки резени в паницата, докато тя се напълни догоре.Тогава свали менчето от огъня и изсипа съдържанието върху залците. Беше обикновената минестрина, която бях яла при Кончета, или хляб на каша с бобена чорба.

Докато чакахме хляба да се напои, Луиза сложи на земята сред стаята един голям леген и изля в него водата от една кана, която се топлеше на пепелта до пирустията. След това с известна тържественост всички започнаха да си събуват чочите, като че вършеха много сериозна работа, нещо, което те повтаряха всяка вечер по един и същи начин. Отначало не можех да разбера нищо, но после, като видях Париде пръв да протяга краката си, черен и мръсен между пръстите и на глезена, в легена, разбрах: ние в града, преди да се храним, си мием ръцете, а те, бедните, обратното, краката си. Но ги миеха всички в един и същи леген, без да сменят водата. Така можете да си представите каква стана водата, след като в нея всички измиха краката си, включително и децата: шоколадовокафява. Само ние с Розета не се измихме и едно от децата запита наивно:

— Защо вие двете не се миете? — Старата баба, която също така не се изми, отвърна мрачно:

— Те двете са госпожи от Рим. Не работят земята като нас.

През това време минестрината беше вече готова. Луиза изнесе пълния с мръсна вода леген навън и постави на негово място масичката с паницата. Започнахме да ядем. Всички заедно, всеки бъркайки с лъжицата си в паницата. Ние двете с Розета не хапнахме повече от две-три лъжици, но другите се нахвърлиха толкова настървено, особено децата, че много скоро паницата се изпразни и от донякъде от разочарованите лица разбрах, че мнозина от тях бяха още гладни. След това Париде раздаде на всеки по шепа сухи смокини, после от една ниша от стената извади дамаджана с вино и наля в чашка на всеки: даде и на децата. Всички пиха. Всеки път Париде избърсваше ръба на чашата с ръкава си, наливаше внимателно и я поднасяше, назовавайки тихо по име този, комуто я подаваше, като че бяхме в църква. Виното беше кисело, почти като оцет, изобщо планинско вино, но поне бе от грозде, в това нямаше никакво съмнение. След като вечерята привърши в мълчание, жените взеха вретената и хурките си, а Париде на светлината на ацетиленовата лампа започна да преглежда домашното по аритметика на сина си Донато. Париде беше неграмотен, но знаеше малко да смята и искаше синът му да се научи да борави със сметките. Струва ми се обаче, че синът — с голяма глава и обикновено с безизразно лице — беше доста тъп, защото след като бащата обясни няколко пъти последователно задачата, той пак не я разбра. Тогава Париде се разгневи и го удари силно с юмрук по главата, викайки: „Тапир.“ Ударът прокънтя, сякаш главата на Донато беше дървена, но той като че ли не го усети и започна да си играе тихо на земята с котката. По-късно запитах Париде защо държи толкова много синът му, който като него беше неграмотен, да се научи да смята. Разбрах, че за Париде цифрите бяха по-важни от буквите, защото с тях можел да брои пари, докато буквите според него не служели за нищо.

Поисках да опиша тази наша първа вечер с Мороновци (така се наричаше семейството), защото веднъж описала първата, все едно, че описвам и всички останали, които последваха, защото те всички бяха еднакви, а и защото този ден сутринта се бях хранила с евакуираните, а вечерта със селяните и по този начин бях в състояние да направя разлика между едните и другите. Казвам истината: евакуираните бяха по-богати, поне някои от тях. При тях се ядеше по-добре, те знаеха да четат и пишат, не носеха цървули и жените им бяха облечени градски. Въпреки това обаче още от оня първи ден и винаги след това аз предпочитах селяните пред евакуираните граждани. Това предпочитание идваше и от обстоятелството, че преди да бъда бакалка, аз бях селянка, но и заради това, че изпитвах странно чувство към евакуираните, особено ако ги сравнявах със селяните като хора, на които образованието им е послужило да ги направи по-лоши. Така се случва с неуките деца: обикновено, когато тръгнат на училище и се научат да пишат и четат, първото нещо, което правят, е да изпишат стените с неприлични думи. Считам изобщо, че не е достатъчно хората да научават образованието, те трябва да се научат как да си служат с него…