Антуан Сент-Экзюпери - Цитадела

Възможно е подобно на жена да възприемаш поверените ти тайни като диаманти, с които да се накичиш. Тя отива на празник. И редкият накит, който излага на показ, я прави важна и знаменита. Възможно е освен това ти да си танцьор. Аз ще те приема в такъв случай от любов към танца, а от любов към тайните, ще ги стая.

Но е възможно ти просто да си мой приятел. Ще те приема тогава от любов към теб такъв, какъвто си. Ако куцаш, няма да те карам да танцуваш. Ако мразиш този или онзи, няма да ти ги натрапвам за сътрапезници. Ако си гладен, ще те нагостя.

Няма да тръгна да те деля на части, за да те опозная. Ти не си нито това дело, нито другото, нито тяхната сума. Нито тази дума, нито другата, нито тяхната сума. Няма да съдя за теб нито според тези думи, нито според тези дела. А ще съдя за делата, както и за думите по теб.

Ще изисквам ти да ме приемеш в замяна. Нямам какво да правя с приятел, който не ме познава и настоява обяснения. Не притежавам силата да пренеса себе си чрез слабия вятър на думите. Аз съм планина. Планината може да се съзерцава. А ръчната количка изобщо не може да я докара.

Как да ти обясня това, което най-напред не е прозряно от любовта? И как да говоря понякога? Има неприлични думи. Казвал съм ти го за моите войници в пустинята. Наблюдавам ги мълчаливо, в навечерието на битката. Империята се крепи на тях. Те ще умрат за империята. И смъртта им ще бъде откупена при тази замяна. Тъй че аз познавам истинския им плам. Какво бих могъл да науча от вятъра на думите? Че се оплакват от тръните, че ненавиждат ефрейтора, че храната е оскъдна, че жертвата им е горчива? Така трябва да говорят те! Гледам с недоверие на прекалено лиричния войник. Ако желае да умре за своя ефрейтор, вероятно е въобще да не умре, премного е зает да ти декламира поемата си. Гледам с недоверие на гъсеницата, която си мисли, че е влюбена в крилата. Тя въобще няма да умре за себе си в пашкула. Ала глух за вятъра на думите му, през моя войник аз виждам какъв е той, а не какъв казва, че е. А този тук в битката ще закрие с гърдите си своя ефрейтор. Моят приятел е една гледна точка. Потребно ми е да чуя откъде говори той, защото той е отделна империя и неизчерпаем запас. Би могъл да замълчи и още повече да ме преизпълни. Тогава преценявам според него и виждам по друг начин света. Също така изисквам от моя приятел да знае откъде говоря аз. Само тогава ще ме чуе. Тъй като думите винаги си показват език една на друга.

Пак дойде при мен оня пророк с тежък поглед, който ден и нощ таеше свещена ярост в душата си и на всичко отгоре беше кривоглед.

— Редно е — рече ми — да спасим праведните.

— Безспорно — отвърнах му, — няма никаква очевидна причина, която да обуславя наказването им.

— Да ги отделим от грешниците.

— Разбира се — отговорих му. — Най-съвършеният трябва да бъде въздигнат в пример. Ти избираш за пиедестала най-хубавата статуя на най-добрия скулптор. Четеш на децата най-хубавите поеми. Желаеш за царици най-красивите жени. Защото съвършенството е посока, която трябва да се покаже, макар да е извън твоята власт да го достигнеш.

Но пророкът се горещеше:

— И щом бъде отделено племето на праведните, важно е да спасим само него и така веднъж завинаги да унищожим покварата.

— Ех! — рекох му аз. — Тук преувеличаваш. Защото искаш да отделиш цвета от дървото. Да облагородиш жътвата, като премахнеш тора. Да спасиш великите скулптори, като обезглавиш лошите скулптори. А аз познавам само повече или по-малко несъвършени хора и — от торфа към цвета — извисяването на дървото. И казвам, че съвършенството на империята се крепи върху безсрамните.

— Ти почиташ безсрамието!

— Аз почитам също толкова твоята глупост, защото е хубаво добродетелта да се представя като състояние на съвършенство, съвършено желано и постижимо. И да има изградена представа за добродетелния човек, въпреки че той не може да съществува, първо, защото човекът е безсилен, второ, защото абсолютното съвършенство, където и да се крие, води до смърт. Но е добре посоката да придобие облик на цел. В противен случай ти би се уморил да вървиш към нещо недостижимо. Жестоко съм се мъчил в пустинята. В началото изглежда, че е невъзможно да я победиш. Ала аз правя от онази отдалечена дюна щастливо място за почивка. И я достигам, и тя изчерпва силата си. Тогава правя от някой назъбен връх на хоризонта щастливо място за почивка. И го достигам, и той изчерпва силата си. Тогава си избирам друга прицелна точка. И от прицелна точка към прицелна точка, изплувам от пясъците.