Итало Калвино - Нашите предци

Докторът беше на шейсет години, но висок колкото мен — под тривърхата шапка и перуката лицето му бе спаружено като сух кестен; краката му, увити в гети до средата на бедрата, изглеждаха по-дълги, несъразмерни като на щурец, за което допринасяше и широкият му разкрач; носеше розовеещ фрак с червени украси, над който закачаше през рамо манерката с киселяк.

Страстта му по блуждаещите огньове ни увличаше в дълги нощни походи до гробищата на съседните селища, където понякога можеха да се видят по-красиви по цвят и големина пламъци, отколкото сред запуснатите могили при нас. Тежко ни и горко обаче, ако местните забележеха нашите маневри — веднъж ни взеха за мародери и потеря от мъжаги с косери и вили ни гони сума ти километри. Местата там бяха стръмни и пълни с потоци — с доктор Трелони скачахме колкото ни силите държат по скалите, но чувахме, че освирепелите селяни ни застигат. На едно място, наричано Зла урва, тънък дъсчен мост бе прехвърлен над дълбока пропаст. Вместо да минем по него, се снижихме върху една издатина на самия крайчец на бездната — съвсем овреме, защото преследвачите вече ни дишаха във вратовете. Като ни загубиха от очи, се развикаха „Де ги гадовете?“ и се втурнаха право по мостчето. Нещо изтрещя и те с крясъци се сринаха в буйната река на дъното.

Доскорошният страх за кожите ни премина в облекчение от избягнатата опасност, сетне отново в страх — от ужасния край, който намериха нашите преследвачи. Едва дръзнахме да се подадем над ръба и да надникнем долу в мрака, където бяха изчезнали селяните. Щом вдигнахме очи, видяхме останките от моста — дъските още си бяха добре закрепени на местата, само дето бяха пресечени по средата, все едно разрязани с трион. Нямаше друго обяснение за това, как подобни дебели талпи могат да поддадат и така да се строшат точно наполовина.

— Този почерк ми е познат — каза доктор Трелони, а и аз се бях досетил.

В потвърждение се чу бързо чаткане на копита и на края на урвата се появиха кон и ездач, наполовина загърнат в черна пелерина. Това беше виконт Медардо, който с ледената си триъгълна усмивка се любуваше на трагичния изход от своята клопка, може би неочакван и за самия него — намерението му сигурно беше да убие нас двамата, а се оказа, че ни е спасил живота. Разтреперани го видяхме бързо да се отдалечава на своята кранта, която подрипваше по скалите, сякаш родена от коза.

По него време вуйчо ми винаги обикаляше на кон: поръча си при седларя Пиетрокиодо специално седло — за едното стреме се завързваше с ремъци, а за другото бе закрепена противотежест. Отстрани на седлото висяха сабя и патерица. И така виконтът препускаше, а на главата му — широкопола шапка с пера, която наполовина се губеше под едното, винаги развяно крило на наметалото. Там, дето се чуеше топуркането на коня му, всички се разбягваха по-чевръсто, отколкото при минаването на Галатео Прокажения, и криеха де що дете или животинка видят, и се бояха за посевите си, защото лошотията на виконта никому не прощаваше и можеше да се развихри по всяко време в най-невъобразими и неразбираеми изстъпления.

Медардо никога не беше боледувал, така че никога не бе имал нужда от грижите на доктор Трелони, но ако се наложеше нещо подобно, не знам как щеше да се оправя докторът — той, който правеше всичко възможно, за да избегне не просто вуйчо ми, но и самото му споменаване. Ако му заговореха за виконта и неговите своеволия, доктор Трелони клатеше глава, бърчеше устни и се вайкаше:

— Оу-оу-оу!.. Тц-тц-тц! — както когато се приказват неуместни работи.

И за да смени темата, започваше да разказва за пътешествията на капитан Кук. Веднъж пробвах да го питам как, според него, дори така осакатен, вуйчо успява да е още жив, но англичанинът не се сети да отговори друго освен своето:

— Оу-оу-оу!.. Тц-тц-тц!

Изглеждаше сякаш от гледна точка на медицината случаят на вуйчо не будеше никакъв интерес у доктора и аз започвах да си мисля, че Трелони бе станал лекар по настояване на семейството си или от корист, а самата наука всъщност никак не го касае. Може би кариерата му на бордови лекар се дължеше главно на неговата картоиграческа дарба, заради която най-прочути мореплаватели — пръв сред тях капитан Кук — даваха мило и драго да им стане партньор в играта.

Една нощ доктор Трелони ловеше с мрежата си блуждаещи огньове в нашето старо гробище, когато пред него изникна Медардо от Тералба, повел коня си на паша сред паметниците. Докторът много се обърка и изплаши, но виконтът приближи до него и попита с ужасно заваленото произношение на преполовената си уста: