Итало Калвино - Нашите предци

Здесь есть возможность читать онлайн «Итало Калвино - Нашите предци» весь текст электронной книги совершенно бесплатно (целиком полную версию без сокращений). В некоторых случаях можно слушать аудио, скачать через торрент в формате fb2 и присутствует краткое содержание. Город: София, Год выпуска: 2014, ISBN: 2014, Издательство: Colibri, Жанр: Современная проза, на болгарском языке. Описание произведения, (предисловие) а так же отзывы посетителей доступны на портале библиотеки ЛибКат.

Нашите предци: краткое содержание, описание и аннотация

Предлагаем к чтению аннотацию, описание, краткое содержание или предисловие (зависит от того, что написал сам автор книги «Нашите предци»). Если вы не нашли необходимую информацию о книге — напишите в комментариях, мы постараемся отыскать её.

През 50-те години на ХХ век ненадминатият Итало Калвино („Ако пътник в зимна нощ“ — ИК „Колибри“, 2008, „Американски лекции“ — ИК „Колибри“, 2012) пише трилогията „Нашите предци“, в която дава воля на чувството си за хумор и на желанието си за игра, и демонстрира отличните си познания за приказките, добити след дългогодишни занимания с италианското фолклорно наследство. „Разполовеният виконт“ (1952), „Баронът по дърветата“ (1957) и „Несъществуващият рицар“ (1959) са три независими новели, в които — в едно смътно и смутно, но славно и вълнуващо средновековие — трима благородници проправят своя необичаен път през живота: добрата и лошата половина на разкъсания от турско гюле виконт Медардо; барон Козимо, който на дванайсет години се покатерва на един дъб, казва: „А пък аз вече никога няма да сляза!“, и удържа на думата си; ходещите бели доспехи с дъгоцветни пера, в които няма рицар на име Аджилулфо. Първият се стреми към цялост, вторият — към индивидуалност, третият — към съществуване: стремежи, които Калвино намира за водещи у всички хора: „Бих искал на тези истории да се гледа като на родословното дърво на предците на съвременния човек, в което всяко лице крие по някоя черта от лицата на заобикалящите ни сега, ваши черти, мои черти.“
„Съвършено е възможно Калвино изобщо да не е човешко същество, а планета, нещо като планетата Соларис от прекрасния роман на Станислав Лем. Соларис, подобно на Калвино, притежава властта да прониква до най-дълбоките кътчета на човешките умове и да изважда поривите им наяве. Когато четеш Калвино, постоянно те връхлита усещането, че той пише това, което винаги си знаел, само дето никога по-рано не си мислил. Това е наистина влудяващо, но за щастие ти си прекалено зает да се смееш, за да загубиш ума си.“ (Салман Рушди)
Итало Калвино се ражда през 1923 г. в Сантяго де лас Вегас, Куба, но отрасва в Сан Ремо, Италия. Преди Втората световна започва да учи аграрно инженерство във Флоренция, по време на войната партизанства из лигурските планини, след нея се дипломира по литература в Торино, с работа върху Джоузеф Конрад. Първия си роман публикува на 24 години, литературен кръстник му е Чезаре Павезе. През 50-те и 60-те става известен с „Разполовеният висконт“, „Италиански приказки“, серията разкази за Марковалдо, космическите комедии. Заселва се в Париж, сприятелява се с Реймон Кьоно и през 1973-а се присъединява към неговата „работилница за потенциална литература“, Oulipo. През 70-те се появяват „Невидимите градове“, „Замъкът на пресичащите се съдби“, „Ако пътник в зимна нощ“. Отива си ненадейно през 1985-а, в едно градче на тосканското крайбрежие, където е отишъл да подготви курс от лекции по теория на литературата за Харвард.

Нашите предци — читать онлайн бесплатно полную книгу (весь текст) целиком

Ниже представлен текст книги, разбитый по страницам. Система сохранения места последней прочитанной страницы, позволяет с удобством читать онлайн бесплатно книгу «Нашите предци», без необходимости каждый раз заново искать на чём Вы остановились. Поставьте закладку, и сможете в любой момент перейти на страницу, на которой закончили чтение.

Тёмная тема
Сбросить

Интервал:

Закладка:

Сделать

Итало Калвино

Нашите предци

Разполовеният виконт

С благодарност към Дома за писатели и преводачи във Вентспилс Латвия където - фото 1

С благодарност към Дома за писатели и преводачи във Вентспилс, Латвия, където беше направен този превод.

I

Имало някога една война срещу турците. Виконт Медардо от Тералба, моят вуйчо, яздел през равнината на Бохемия към лагера на християните. Следвал го оръженосец на име Курцио.

Щъркели се носели на бели ята ниско през мътния, неподвижен въздух.

— Откъде се взеха толкова щъркели? — попитал Медардо. — Накъде летят?

Вуйчо ми бил ново попълнение, едва сега тръгвал на война, и то за да угоди на едни херцози, наши съседи, които участвали в нея. Набавил си кон и оръженосец в последния замък в християнско владение и потеглил към императорския щаб да се представи.

— Летят към бойните полета — отвърнал оръженосецът мрачно. — Ще има да ги гледаме по пътя.

Виконт Медардо бил чувал, че из тези краища прелитащите щъркели са на късмет, та му се прищяло да се зарадва при вида им. Ала неволно го обзела тревога.

— Че какво ще търсят тези водни птици по бойните полета, Курцио? — попитал.

— И те проядоха човешко — отговорил оръженосецът, — откак нивите станаха ялови, а сушата опразни реките. Там, дето има мърша, щъркелите, фламингите и жеравите изместиха гарваните и лешоядите.

Вуйчо тогава бил млад и зелен — в оная възраст, в която чувствата напират в смесен общ порив, още неподелени на добро и зло; възрастта, в която всяко ново изживяване, макар кошмарно и нечовешко, е трепетно и пламти от любов към живота.

— А гарваните? А лешоядите? — попитал. — А другите грабливи птици? Те къде са се дянали? — Пребледнял, но очите му искрели.

Оръженосецът бил смугъл мустакат войник с вечно сведени очи.

— От толкоз ядене на чумави трупове чумата и тях ги отнесе — и посочил с копието си към някакви черни храсти, които при по-внимателно вглеждане се оказали не от клонки, а от перушина и изпружени крака на крилати хищници. — Ей го, не е ясно кой първи е загинал, птицата или човекът, и кой на кого се е нахвърлил, за да го разкъса — казал Курцио.

За да избягат от чумата, която вършеела наред, цели семейства били хванали пътя през къра и смъртта ги била застигнала там. На гърбината на четириноги скелети, разхвърляни из обрулената равнина, се виждали тела на мъже и жени, голи, обезобразени от бубони и — нещо, на пръв поглед непонятно — пернàти: сякаш от изпосталелите им ръце и ребра били прорасли черни пера и криле. Изгнилата плът на лешоядите се била омесила с тленните останки на човеците.

Пейзажът започвал да се изпъстря и със следи от водени сражения. Ездачите забавили ход, защото двете животни взели да се дърпат — ту се мяткали встрани, ту се изправяли на задни крака.

— Какво ги прихваща конете ни? — попитал Медардо оръженосеца.

— Господарю — отговорил му онзи, — нищо не плаши повече конете, колкото вонята на конски вътрешности.

И действително, тъкмо тази част от равнината, през която минавали, била осеяна с конски трупове, някои по гръб, с копита към небето, други по очи, със зарита в пръстта муцуна.

— Защо има толкова паднали коне точно тука, Курцио? — попитал Медардо.

— Когато конят почувства, че са го разпорили — обяснил Курцио, — се мъчи да си удържи карантиите. Някои си залепят търбуха òземи, други се претъркулват по гръб, за да не се изсипят. Но тъй или иначе смъртта скоро ги отнася.

— Значи в тази война мрат най-много конете, така ли?

— Турските ятагани сякаш нарочно са правени, за да ги кормят с един удар. По-нататък ще видите телата на хората. Първи си изпащат конете, после ездачите. Но ето го и лагера.

На хоризонта се издигали острите върхове на най-високите шатри, знамената на имперската войска и дим.

Както препускали нататък, забелязали, че почти всички загинали в последната битка вече били изнесени и погребани. Само тук-таме се мярвал я отсечен крак, я ръка, а най-често из стърнищата се валяли пръсти.

— От време на време по някой пръст ни сочи пътя — казал вуйчо ми Медардо. — Що за чудо е това?

— Бог да ги прости: живите режат пръстите на мъртвите, за да им изнижат пръстените.

— Стой! Кой там? — обадил се един часови с шинел, плесенясал и мъхясал като кората на изложено на северен вятър дърво.

— Да живее свещената имперска корона! — викнал Курцио.

Читать дальше
Тёмная тема
Сбросить

Интервал:

Закладка:

Сделать

Похожие книги на «Нашите предци»

Представляем Вашему вниманию похожие книги на «Нашите предци» списком для выбора. Мы отобрали схожую по названию и смыслу литературу в надежде предоставить читателям больше вариантов отыскать новые, интересные, ещё непрочитанные произведения.


Отзывы о книге «Нашите предци»

Обсуждение, отзывы о книге «Нашите предци» и просто собственные мнения читателей. Оставьте ваши комментарии, напишите, что Вы думаете о произведении, его смысле или главных героях. Укажите что конкретно понравилось, а что нет, и почему Вы так считаете.

x