Итало Калвино - Нашите предци

Само че дойката Себастиана с право се притесняваше. Медардо намери Фиорфиеро и цялата му шайка виновни за обира и ги осъди на смърт чрез обесване. Тъй като обраните на свой ред носеха вина — за бракониерство, — той прати и тях на въжето. А за да накаже стражарите, които се бяха намесили твърде късно и не бяха съумели да предварят злочинствата нито на бракониерите, нито на разбойниците, нареди и те да идат на бесилката.

Обречените бяха общо двайсетина души. Жестоката присъда предизвика покруса и болка у всички ни не толкова заради тосканските благородници, които никой не беше виждал по-рано, колкото заради разбойниците и стражарите, които всички си обичахме. Майстор Пиетрокиодо, седлар и дърводелец, получи поръчка да построи бесилото — той беше сериозен и умен работник, който влагаше искрено усърдие във всяко свое дело. С голяма мъка на сърце, тъй като двама от осъдените му бяха родà, той издигна разклонена като дърво бесилка, чиито въжета се управляваха едновременно чрез една-единствена лебедка. Машината беше такава голяма и изкусно направена, че с нея наведнъж можеха да се обесят дори повече от вече осъдените нещастници, та виконтът се възползва от сгодния случай да обеси и десет котки — по котка през всеки двама престъпници. Вкочанените човешки трупове и котешките мърши висяха три дни и отначало на никого не му стискаше да ги погледне. Скоро все пак забелязахме каква внушителна гледка представляват, та дори нашето усещане по въпроса се раздвои на противоречиви чувства. Накрая направо си ни беше жал да ги свалим и да разглобим величавото съоръжение.

Помня онези времена като щастливи за мен — по цели дни се скитахме из горите с доктор Трелони в търсене на вкаменени черупки от морски твари. Доктор Трелони беше англичанин — на нашия бряг изплувал след корабокрушение, възседнал бъчонка от бордо. Цял живот бе изкарал като корабен лекар и бе участвал в дълги и опасни походи, сред които и експедициите на прочутия капитан Кук, но нищо не беше видял от белия свят, защото през цялото време седял под палубата и цакал карти. Веднага, щом корабокрушението го изхвърли при нас, той се пристрасти към едно вино, на което викахме „киселяк“, най-стипчивото и приседливото по нашите краища, и вече до такава степен не можеше да изкара без него, че постоянно носеше през рамо пълна манерка. Установи се в Тералба и стана наш лекар, но болните не го вълнуваха толкова, колкото научните открития, които го караха — и мен с него — да броди ден и нощ през поля и гори. Първо си науми някаква болест по щурците, недоловимо неразположение, което само един на хиляда прихващал, при това без никакви вредни последици — доктор Трелони пожела да издири засегнати екземпляри и да намери най-доброто лечение. След това се увлече по следите от онези времена, когато земите ни са били под морето: обикаляхме и се товарехме с камъчета и кварцови късчета, които според доктора някога били риби. И накрая — най-новата му голяма слабост: блуждаещите огньове. Искаше да намери начин да ги хваща и съхранява и за тази цел по цели нощи сновяхме из гробището в очакване сред могилите от пръст и трева да лумне някоя от тези летливи светлинки — тогава се опитвахме да я подмамим, да я накараме да ни погне, а сетне да я уловим, без да угасне, в различни съдове, чиято годност пробвахме последователно: чували, стъкленички, разплетени дамаджани, грейки, цедки. Доктор Трелони се беше преселил в една съборетина до гробището, в която някога нощувал гробарят — в годините на разкош, войни и епидемии, когато си заслужавало да се държи нарочен човек на такава длъжност. Там докторът бе оборудвал лабораторията си с колби във всякакви форми, за да вкарва в тях блуждаещите огньове, и мрежички като тези на рибарите, за да ги лови, също така алхимически реторти и тигли, благодарение на които изучаваше как в гробищните земи и трупните миазми се зараждат тези бледи пламъчета. Но той не беше човек, способен дълго да се посвети на изследванията си — скоро ги зарязваше, излизаше и заедно поемахме в търсене на нови природни явления.

Аз бях волен като вятъра, защото нямах родители и не спадах нито към категорията на слугите, нито към тази на господарите. Бях част от семейство Тералба единствено по силата на едно закъсняло припознаване, но не носех тяхното име и никой не отговаряше за възпитанието ми. Моята бедна майчица беше дъщеря на виконт Айолфо и по-голяма сестра на Медардо — опетнила честта на рода, като забягнала с бракониера, който по-късно станал мой баща. Родил съм се в ловджийската му хижа сред пустеещите крайгорски земи. Недълго след това убили баща ми в сбиване, а пелаграта покосила майка ми, останала сама в голата колиба. Мен тогава ме прибрали в замъка — дядо Айолфо се смилил, — така в крайна сметка отраснах под грижите на славната дойка Себастиана. Помня, че когато Медардо беше още юноша, а аз — на няколко годинки, той понякога ми даваше да участвам в игрите му, сякаш сме равни. Сетне различията помежду ни се задълбочиха и аз се слях с тълпата на прислугата. Затова сега в доктор Трелони намирах другар, какъвто никога не бях имал.