Итало Калвино - Нашите предци

— Нощни пеперуди ли търсите, докторе?

— Оу, милорд — отвърна докторът с треперлив гласец, — оу, оу, не точно пеперуди, милорд… Блуждаещи огньове, ако се сещате… блуждаещи огньове…

— Аха, как да не се сещам. И аз съм се чудил откъде се вземат.

— От доста време, с ваше разрешение, изследвам тъкмо техния произход, милорд… — рече Трелони, поуспокоен от доброжелателния тон.

Усмивка сгърчи ръбестото полулице на Медардо с опъната по черепа кожа.

— Като учен вие заслужавате поощрение — му каза. — Жалко, че това гробище, каквото е занемарено, не е добра среда за блуждаещите огньове. Обаче аз ви обещавам още утре лично да взема мерки да ви улесня с всичко, което ми е по силите.

Следващият ден бе традиционно посветеният на въздаването на справедливост и виконтът осъди на смърт десетина селяни, защото, според неговите сметки, не били предали целия дял от полагаемия се на замъка свой добив. Мъртъвците бяха погребани в частта с общите гробове и гробището взе всяка нощ да бълва голямо обилие от огънчета. Доктор Трелони беше ужасèн от подобно поощрение от страна на виконта, но не можеше да не признае, че е от голяма полза за изследванията му.

При тези трагични обстоятелства майстор Пиетрокиодо отдавна се беше усъвършенствал в изкуството да гради бесилки — неговите произведения се превръщаха в шедьоври на дърводелството и механиката, при това не само бесилките, а и стойките за бичуване, колелата за разтягане и другите инструменти за изтезание, с които виконт Медардо изтръгваше признания от обвиняемите. Аз често се навъртах из работилницата на Пиетрокиодо, понеже беше истинско удоволствие да го гледа човек с каква вещина и хъс работи. Но едно не спираше да тормози сърцето на седларя — заниманието му бе да произвежда ешафоди за невинни. „Как да направя така — блъскаше си главата той, — че да ми поръчат нещо не по-малко сложно, но с друга цел? И какви могат да са новите механизми, които бих създавал на драго сърце?“ Но тъй като не намираше отговор за тези главоблъсканици, се опитваше да ги пропъди от ума си и се надъхваше да направи възможно най-красивите и изобретателни конструкции.

— Забрави за какво ще послужат — казваше и на мен. — Виж ги само като механизми. Е, не са ли красиви?

Аз гледах сглобките от греди, устремените във всички посоки въжета, скрипците и макарите и се мъчех да не виждам отгоре им съсипаните тела, но колкото повече се мъчех, толкова повече ги мислех, и питах Пиетрокиодо:

— Как да забравя?

— Ами аз, момче, как да забравя — отвръщаше той, — аз как да забравя?

Така или иначе, при все терзанията и страховете, онези години не бяха лишени и от радости. Най-хубавият час настъпваше, когато слънцето беше високо, морето — от злато, кокошките носачки кудкудякаха, а по уличките ехтеше звукът от рога на прокажения. Прокаженият минаваше всяка сутрин да събере милостиня за другарите си по неволя. Казваше се Галатео и носеше окачен на врата си ловджийски рог, чието тръбене отдалеч известяваше за неговото приближаване. Жените чуваха рога и слагаха в крайчеца на дуварите си яйца, тиквички, домати или понякога даже някой малък одран заек, а после тичаха да се скрият с дечурлигата — никой не биваше да остава навън, когато минава прокаженият: проказата се лепва от разстояние и беше опасно дори да го зърнеш отдалеч. Предшестван от крякането на рога, Галатео полекичка се задаваше по опустелите улици с кривак в ръката и скъсана роба, провлечена доземи. Косите му бяха дълги, жълти, сякаш кълчищени, лицето — кръгло и бяло, вече леко наядено от проказата. Взимаше даровете, слагаше ги в коша си и подвикваше с меден глас благодарности към домовете на скритите селяни, като не пропускаше да добави и по някоя смешна или ехидна закачка.

По това време в крайморските села проказата беше разпространена напаст и в близост до нас имаше една паланка, Гъбидол, населена само с прокажени — те разчитаха на нашите благодеяния и именно за тях ги събираше Галатео. Когато някой от крайбрежието или вътрешността на нашите земи прихванеше проказа, се прощаваше с роднини и приятели и отиваше в Гъбидол, да доизживее там дните си в очакване болестта да го довърши. Носеше се мълвата за големи празненства по случай всеки новопристигнал: до късна нощ откъм къщите на прокажените в далечината се донасяха свирни и песни.

Много неща се разправяха за Гъбидол, макар че никой от здравите не бе стъпвал там. Слуховете съвпадаха в едно: животът в селцето на болните е безкраен гуляй. Преди да стане убежище на прокажените, то било свърталище на развратници, където се стичали моряци от всякакви бои и вери — изглежда, жените бяха запазили някогашните си разпуснати нрави и досега. Прокажените не работеха на къра. Грижеха се само за едно лозе с американско грозде с ягодов аромат, виното от което ги държеше целогодишно в състояние на приятно опиянение. Основното занятие на прокажените беше да свирят на странни инструменти, намислени от тях самите — например арфи с окачени по струните безброй звънчета, — да пеят фалцетно, да боядисват яйца с мазки във всякакви цветове, като че всеки ден е Великден. Така, разнежени от сладостни мелодии, с гирлянди от жасмин около обезобразените лица, те забравяха света на хората, от които болестта им ги беше откъснала.