Итало Калвино - Нашите предци

На идната заран дойката надникна в клетката и видя, че виконт Айоло е издъхнал. Всички птици бяха накацали по кревата му, като по дънер, който се носи сред морските води.

След смъртта на баща си Медардо започна да излиза от замъка. Отново първа го забеляза дойката Себастиана — една сутрин откри вратите широко зейнали, а покоите му празни. Отряд слуги бе изпратен в околностите по петите на виконта.

Слугите хукнали и пътем минали под една круша, до предната вечер отрупана с късни, недозрели плодове.

— Гледайте горе — казал един от тях.

На фона на просветляващото небе видели висящите от клоните круши и като ги видели, се разтресли от ужас. Защото плодовете не били цели, а половинки, прерязани по дължина и все още закрепени за дръжките си. Всичките — десни (или леви, според това, как се погледнело, но все откъм една и съща страна). Другата половина липсвала — отрязана или може би отхапана.

— Виконтът е минал оттука! — рекли слугите.

Ами да, след като се нагладувал затворен в замъка толкова дни, през нощта явно го бил подгонил гладът, та се покатерил на първата овошка да хапне круши.

По-нататък на един камък слугите намерили половин жаба, която — жилави твари са жабите! — още скачала жива.

— На прав път сме! — и продължили.

Изгубили се, защото в листака по земята не различили една половинка пъпеш, та се наложило да се върнат по стъпките си, докато не я открият.

От орните земи минали в гората и попаднали на разполовена меча гъба, после на още една, смъртоносна червена манатарка, и така, полека-лека, колкото повече навлизали сред дърветата, толкова повече от тези гъби откривали — стърчали от пръстта на половин пънче, разперили половин гугла. Разрезите били уверени, а от изчезналите половинки и помен нямало, дори една споричка. Гъбите били от всякакъв вид — пърхутки, булки, печурки, — отровните не по-малко от ядливите.

Все напред по тази неравна следа слугите стигнали до поляната, наречена Калугерска, където посред тревата се мъдри езерце. Тъкмо се зазорявало и на брега на езерцето източената фигура на Медардо, загърната в черната си пелерина, се отразявала във водата, по която плавали бели, жълти и кафеникави гъби. Половинките, които отнесъл, били пръснати по прозрачната повърхност. Във водата изглеждали цели и виконтът ги наблюдавал. Слугите се спотаили на другия бряг на езерцето и не посмели да гъкнат, загледани и те в плаващите гъби. Сетне осъзнали, че това били само годните за ядене. А отровните? Щом не ги е хвърлил при другите, къде ли ги е дянал? Слугите се завтекли обратно през гората. Но не било нужно да търсят далеч, защото на пътеката срещнали дете с кошница, а в кошницата — всичките половинки от отровните гъби.

Детето бях аз. През нощта тъкмо си играех сам на плашенка край Калугерската поляна, като ту изскачах, ту се криех между дърветата, когато под лунната светлина видях през поляната да подскача на единствения си крак вуйчо с кошница, провесена от ръката.

— Здрасти, вуйчо! — извиках.

За първи път имах възможност да го поздравя. Стори ми се много доволен, че ме вижда.

— Тръгнал съм за гъби — обясни.

— И набра ли?

— Гледай — каза вуйчо и седнахме двамата на брега на езерото. Той взе да сортира гъбите: едни хвърляше във водата, други оставяше в кошницата.

— Нà — рече накрая и ми подаде кошницата с избраните от него гъби. — Кажи да ти ги изпържат.

На мене ми се искаше да го попитам защо в кошницата му има само по половинка от всяка гъба, но се усетих, че въпросът ще прозвучи невежливо, та поблагодарих и хукнах към къщи. Точно се бях насочил към замъка, където да ми изпържат гъбите, попаднах на слугите и узнах, че са отровни до последната.

Когато й разправиха случката, дойката Себастиана рече:

— От Медардо е останала само лошата половина. Кой знае днес какви ще ги отсъди.

Същия следобед имаше съд над банда разбойници, задържани предния ден от стражата на виконта. Разбойниците бяха наши земляци, затова именно Медардо трябваше да се произнесе. Събрахме се за присъдата, а той бе седнал на верев в креслото и си гризеше нокътя. Доведоха окованите разбойници — главатар на бандата им беше същият младеж на име Фиорфиеро, който пръв забеляза носилката с виконта, докато мачкаше гроздето. Дойдоха и потърпевшите — група знатни тосканци, които минавали през нашите гори на път към Прованс, когато Фиорфиеро и бандата му ги нападнали и обрали. Фиорфиеро се оправда с това, че тосканците уж били дошли да бракониерстват из нашите владения, а той — понеже стражата явно нямало да си свърши работата — ги спрял и обезоръжил именно защото ги сметнал за незаконни ловджии. Тук трябва да уточним, че в онези години разбойници имаше на всяка крачка и законът се отнасяше към тях снизходително. Пък и нашите краища бяха особено подходящи за набези, та неведнъж, особено в по-размирни времена, дори членове на собственото ни семейство се бяха присъединявали към разните шайки. А за бракониерството няма какво и да говоря — то беше възможно най-лекото престъпление, което човек може да си представи.