Итало Калвино - Нашите предци

Взря се в нас — бяхме се стълпили безмълвно в кръг около него, — макар всъщност може би изобщо не ни гледаше с това свое втренчено око, може би просто искаше да ни отпъди.

Порив на вятъра долетя откъм морето и счупен клон на върха на смокинята простена. Плащът на вуйчо се разлюля и вятърът го изду, изопна го като корабно платно — човек би рекъл, че мина през тялото му, че тяло там въобще няма и пелерината е призрачно празна. После се вгледахме и установихме, че тя виси на него както знаме на пилон и че пилонът са рамото, ръката, хълбокът, кракът, всичко онова, което Медардо беше облегнал на патерицата си. А остатъка го няма.

Козите наблюдаваха виконта със своите изцъклени, безизразни очи, всяка застинала в различна поза, но прилепена о другите, с гърбове, разположени в странна геометрична фигура. Прасетата, по-чувствителни и леко възбудими, се разквичаха и разбягаха с блъскане на тумбаци. Тогава и нашият страх пролича.

— Рожбо моя! — извика дойката Себастиана и се хвана за главата. — Душице клета!

Вуйчо ми, подразнен, че така ни е впечатлил, пренесе края на патерицата си напред и с пергелно завъртане се придвижи към входа на замъка. Но на стълбището седяха по турски носачите му, полуголи катили със златни обеци и бръснати черепи, върху които растяха гребени или опашки от коса. Наставаха и един с плитка, който изглеждаше като техен тартор, каза:

— Чакаме си заплащането, сеньор.

— Колко? — попита Медардо насмешливо.

Мъжът с плитката отвърна:

— Вие знаете каква е цената за пренос на един пътник…

Вуйчо откачи от пояса си кесия и я хвърли с дрънчене в нозете на носача. Онзи я претегли в ръката си и възкликна:

— Но това е много по-малко от уговореното, сеньор!

Вятърът повдигна крайчеца на пелерината, когато Медардо отсече:

— Половината.

Подмина носача и на ситни подскоци изкачи стълбите на куц крак, влезе през голямата отворена порта към вътрешността на замъка, тласна с патерицата двете й тежки крила, които се затръшнаха с грохот зад гърба му, и тъй като вратичката в едното от тях остана открехната, блъсна и нея и изчезна от очите ни.

Отвътре продължиха да се чуват редуващите се потропвания ту на тòка, ту на патерицата му, които се насочиха по коридорите към онази част на замъка, където бяха личните му покои, сетне оттам също се донесе хлопане и залостване на врати.

Изправен зад решетките на волиерата го чакаше баща му. Медардо дори не мина да го поздрави — затвори се в стаите си сам и не пожела да се покаже или да отговори дори на дойката Себастиана, която дълго тропа и го окайва от прага.

Старата Себастиана беше славна жена, вечно облечена в черно и пребрадена, с розово лице без бръчица по него, като изключим една-единствена гънка, която почти закриваше очите й — тя бе изкърмила всичките млади членове на семейство Тералба, а с всичките стари си беше лягала; пак тя склопяваше очите на мъртвите в рода. Сега се щураше по ходниците от единия до другия доброволен затворник и не знаеше как да им помогне.

На следващия ден, понеже Медардо продължаваше да се спотайва, ние се върнахме към гроздобера, но вече без ищах, а в лозята за друго не се говореше, освен за злата му съдба — не че чак толкова ни вълнуваше, просто темата беше щекотлива и загадъчна. Само дойката Себастиана остана в замъка, нащрек за всеки шум.

Но старият Айолфо, сякаш обзет от предчувствие, че синът му ще се прибере такъв унил и саможив, от доста време вече беше дресирал едно от най-любимите си животинчета, една сврачка, да прехвърча до крилото на замъка, където се намираха тогава още пустите покои на Медардо, и да влиза през най-малкото прозорче в стаята му.

Нея сутрин старецът отворил вратичката и проследил с поглед полета на сврачката до прозореца на сина си, после се върнал при гаргите и синигерите си и докато им сипвал зрънца, имитирал техните писукания. Малко по-късно чул как нещо се блъснало в капаците. Надникнал и на корниза съзрял телцето на своята сврачка. Взел я в шепи и видял, че едното й крило било строшено, сякаш някой се е опитал да го изскубне, едното й краче било прекършено, сякаш от натиска на два пръста, едното й око било избодено. Притиснал сврачката към гърдите си и се разплакал.

Дядо рухна на легло същия ден и отсам решетките прислужниците видяха, че е много зле. Но никой не можа да иде да го излекува, защото се беше заключил отвътре и бе скрил ключовете. Около постелята му летяха птиците. Откакто той легна да мре, те всички пърхаха насам-натам и никоя не искаше нито да кацне, нито да спре да пляска с криле.