Итало Калвино - Нашите предци

Здесь есть возможность читать онлайн «Итало Калвино - Нашите предци» весь текст электронной книги совершенно бесплатно (целиком полную версию без сокращений). В некоторых случаях можно слушать аудио, скачать через торрент в формате fb2 и присутствует краткое содержание. Город: София, Год выпуска: 2014, ISBN: 2014, Издательство: Colibri, Жанр: Современная проза, на болгарском языке. Описание произведения, (предисловие) а так же отзывы посетителей доступны на портале библиотеки ЛибКат.

Нашите предци: краткое содержание, описание и аннотация

Предлагаем к чтению аннотацию, описание, краткое содержание или предисловие (зависит от того, что написал сам автор книги «Нашите предци»). Если вы не нашли необходимую информацию о книге — напишите в комментариях, мы постараемся отыскать её.

През 50-те години на ХХ век ненадминатият Итало Калвино („Ако пътник в зимна нощ“ — ИК „Колибри“, 2008, „Американски лекции“ — ИК „Колибри“, 2012) пише трилогията „Нашите предци“, в която дава воля на чувството си за хумор и на желанието си за игра, и демонстрира отличните си познания за приказките, добити след дългогодишни занимания с италианското фолклорно наследство. „Разполовеният виконт“ (1952), „Баронът по дърветата“ (1957) и „Несъществуващият рицар“ (1959) са три независими новели, в които — в едно смътно и смутно, но славно и вълнуващо средновековие — трима благородници проправят своя необичаен път през живота: добрата и лошата половина на разкъсания от турско гюле виконт Медардо; барон Козимо, който на дванайсет години се покатерва на един дъб, казва: „А пък аз вече никога няма да сляза!“, и удържа на думата си; ходещите бели доспехи с дъгоцветни пера, в които няма рицар на име Аджилулфо. Първият се стреми към цялост, вторият — към индивидуалност, третият — към съществуване: стремежи, които Калвино намира за водещи у всички хора: „Бих искал на тези истории да се гледа като на родословното дърво на предците на съвременния човек, в което всяко лице крие по някоя черта от лицата на заобикалящите ни сега, ваши черти, мои черти.“
„Съвършено е възможно Калвино изобщо да не е човешко същество, а планета, нещо като планетата Соларис от прекрасния роман на Станислав Лем. Соларис, подобно на Калвино, притежава властта да прониква до най-дълбоките кътчета на човешките умове и да изважда поривите им наяве. Когато четеш Калвино, постоянно те връхлита усещането, че той пише това, което винаги си знаел, само дето никога по-рано не си мислил. Това е наистина влудяващо, но за щастие ти си прекалено зает да се смееш, за да загубиш ума си.“ (Салман Рушди)
Итало Калвино се ражда през 1923 г. в Сантяго де лас Вегас, Куба, но отрасва в Сан Ремо, Италия. Преди Втората световна започва да учи аграрно инженерство във Флоренция, по време на войната партизанства из лигурските планини, след нея се дипломира по литература в Торино, с работа върху Джоузеф Конрад. Първия си роман публикува на 24 години, литературен кръстник му е Чезаре Павезе. През 50-те и 60-те става известен с „Разполовеният висконт“, „Италиански приказки“, серията разкази за Марковалдо, космическите комедии. Заселва се в Париж, сприятелява се с Реймон Кьоно и през 1973-а се присъединява към неговата „работилница за потенциална литература“, Oulipo. През 70-те се появяват „Невидимите градове“, „Замъкът на пресичащите се съдби“, „Ако пътник в зимна нощ“. Отива си ненадейно през 1985-а, в едно градче на тосканското крайбрежие, където е отишъл да подготви курс от лекции по теория на литературата за Харвард.

Нашите предци — читать онлайн бесплатно полную книгу (весь текст) целиком

Ниже представлен текст книги, разбитый по страницам. Система сохранения места последней прочитанной страницы, позволяет с удобством читать онлайн бесплатно книгу «Нашите предци», без необходимости каждый раз заново искать на чём Вы остановились. Поставьте закладку, и сможете в любой момент перейти на страницу, на которой закончили чтение.

Тёмная тема
Сбросить

Интервал:

Закладка:

Сделать

Взря се в нас — бяхме се стълпили безмълвно в кръг около него, — макар всъщност може би изобщо не ни гледаше с това свое втренчено око, може би просто искаше да ни отпъди.

Порив на вятъра долетя откъм морето и счупен клон на върха на смокинята простена. Плащът на вуйчо се разлюля и вятърът го изду, изопна го като корабно платно — човек би рекъл, че мина през тялото му, че тяло там въобще няма и пелерината е призрачно празна. После се вгледахме и установихме, че тя виси на него както знаме на пилон и че пилонът са рамото, ръката, хълбокът, кракът, всичко онова, което Медардо беше облегнал на патерицата си. А остатъка го няма.

Козите наблюдаваха виконта със своите изцъклени, безизразни очи, всяка застинала в различна поза, но прилепена о другите, с гърбове, разположени в странна геометрична фигура. Прасетата, по-чувствителни и леко възбудими, се разквичаха и разбягаха с блъскане на тумбаци. Тогава и нашият страх пролича.

— Рожбо моя! — извика дойката Себастиана и се хвана за главата. — Душице клета!

Вуйчо ми, подразнен, че така ни е впечатлил, пренесе края на патерицата си напред и с пергелно завъртане се придвижи към входа на замъка. Но на стълбището седяха по турски носачите му, полуголи катили със златни обеци и бръснати черепи, върху които растяха гребени или опашки от коса. Наставаха и един с плитка, който изглеждаше като техен тартор, каза:

— Чакаме си заплащането, сеньор.

— Колко? — попита Медардо насмешливо.

Мъжът с плитката отвърна:

— Вие знаете каква е цената за пренос на един пътник…

Вуйчо откачи от пояса си кесия и я хвърли с дрънчене в нозете на носача. Онзи я претегли в ръката си и възкликна:

— Но това е много по-малко от уговореното, сеньор!

Вятърът повдигна крайчеца на пелерината, когато Медардо отсече:

— Половината.

Подмина носача и на ситни подскоци изкачи стълбите на куц крак, влезе през голямата отворена порта към вътрешността на замъка, тласна с патерицата двете й тежки крила, които се затръшнаха с грохот зад гърба му, и тъй като вратичката в едното от тях остана открехната, блъсна и нея и изчезна от очите ни.

Отвътре продължиха да се чуват редуващите се потропвания ту на тòка, ту на патерицата му, които се насочиха по коридорите към онази част на замъка, където бяха личните му покои, сетне оттам също се донесе хлопане и залостване на врати.

Изправен зад решетките на волиерата го чакаше баща му. Медардо дори не мина да го поздрави — затвори се в стаите си сам и не пожела да се покаже или да отговори дори на дойката Себастиана, която дълго тропа и го окайва от прага.

Старата Себастиана беше славна жена, вечно облечена в черно и пребрадена, с розово лице без бръчица по него, като изключим една-единствена гънка, която почти закриваше очите й — тя бе изкърмила всичките млади членове на семейство Тералба, а с всичките стари си беше лягала; пак тя склопяваше очите на мъртвите в рода. Сега се щураше по ходниците от единия до другия доброволен затворник и не знаеше как да им помогне.

На следващия ден, понеже Медардо продължаваше да се спотайва, ние се върнахме към гроздобера, но вече без ищах, а в лозята за друго не се говореше, освен за злата му съдба — не че чак толкова ни вълнуваше, просто темата беше щекотлива и загадъчна. Само дойката Себастиана остана в замъка, нащрек за всеки шум.

Но старият Айолфо, сякаш обзет от предчувствие, че синът му ще се прибере такъв унил и саможив, от доста време вече беше дресирал едно от най-любимите си животинчета, една сврачка, да прехвърча до крилото на замъка, където се намираха тогава още пустите покои на Медардо, и да влиза през най-малкото прозорче в стаята му.

Нея сутрин старецът отворил вратичката и проследил с поглед полета на сврачката до прозореца на сина си, после се върнал при гаргите и синигерите си и докато им сипвал зрънца, имитирал техните писукания. Малко по-късно чул как нещо се блъснало в капаците. Надникнал и на корниза съзрял телцето на своята сврачка. Взел я в шепи и видял, че едното й крило било строшено, сякаш някой се е опитал да го изскубне, едното й краче било прекършено, сякаш от натиска на два пръста, едното й око било избодено. Притиснал сврачката към гърдите си и се разплакал.

Дядо рухна на легло същия ден и отсам решетките прислужниците видяха, че е много зле. Но никой не можа да иде да го излекува, защото се беше заключил отвътре и бе скрил ключовете. Около постелята му летяха птиците. Откакто той легна да мре, те всички пърхаха насам-натам и никоя не искаше нито да кацне, нито да спре да пляска с криле.

Читать дальше
Тёмная тема
Сбросить

Интервал:

Закладка:

Сделать

Похожие книги на «Нашите предци»

Представляем Вашему вниманию похожие книги на «Нашите предци» списком для выбора. Мы отобрали схожую по названию и смыслу литературу в надежде предоставить читателям больше вариантов отыскать новые, интересные, ещё непрочитанные произведения.


Отзывы о книге «Нашите предци»

Обсуждение, отзывы о книге «Нашите предци» и просто собственные мнения читателей. Оставьте ваши комментарии, напишите, что Вы думаете о произведении, его смысле или главных героях. Укажите что конкретно понравилось, а что нет, и почему Вы так считаете.

x