Итало Калвино - Нашите предци

— Да мре султанът! — отзовал се часовият. — Хайде, моля ви, като стигнете до началството, кажете най-после да ми пратят смяна, че пуснах корени!

Сега пък конете се юрнали напред, за да се отърват час по-скоро от опасалия полето облак мухи, които жужали над планините изпражнения.

— На мнозина храбреци — отбелязал Курцио — вчерашния тор е още на земята. Пък те самите вече са на небето — и се прекръстил.

На входа на лагера минали покрай низ от балдахини, под които къдрави, тучни жени с дълги брокатени рокли и разголена гръд ги посрещнали с крясъци и разюздан смях.

— Това са шатрите на куртизанките — казал Курцио. — Никоя друга войска си няма такива хубавици.

Вуйчо не можал да откъсне поглед от тях, та яздел, обърнат назад.

— Внимавайте, господарю — добавил оръженосецът, — толкова са мръсни и злотворни, че дори турците не биха ги похитили. Бъкат от срамни гадинки, дървеници и кърлежи, нищо чудно и гнезда на скорпиони и гущери да са завъдили.

Подминали полевите батареи. Надвечер артилеристите варяли дажбите си вода и ряпа върху бронза на метателните оръдия и на топовете, нажежени от голямата стрелба през деня.

Пристигали каруци с пръст, а артилеристите я пресявали със сито.

— Барутът е на привършване — обяснил Курцио, — но след сражение земята е толкова набита с него, че при добро желание може да се възстанови някой и друг заряд.

След това идвал бивакът на кавалерията, където, сред мухите, непрестанно заетите ветеринари кърпели кожата на четириногите с шевове, бинтове и лапи с врял катран и всичко живо цвилело и преритвало, дори и докторите.

По-нататък се занизали палатките от лагера на пехотинците. Слънцето преваляло и пред всяка седели войници с боси стъпала, накиснати в чебри с хладка водица. И понеже били навикнали на ненадейни тревоги по всяко време на денонощието, дори нозете си миели с шлем на глава и стисната в ръката пика.

В по-високи и пищно надиплени шатри офицерите пудрели подмишниците си и си веели с дантелени ветрила.

— Не се превземат — казал Курцио, — напротив: искат да покажат колко леко се справят с несгодите на военния живот.

Виконт Тералба веднага бил въведен при императора. В шатрата си, препълнена с гоблени и трофеи, владетелят разучавал по географски карти разположението на бъдещи битки. Масите били отрупани с разгърнати планове и императорът ги набождал с карфици от игленик, който един от маршалите му подавал. Плановете били така плътно закарфичени, че вече нищо не се разбирало от тях, и за да ги разчетат, се налагало да махат карфиците, а после отново да ги връщат по местата им. В цялото това слагане и сваляне, за да са им свободни ръцете, както императорът, така и маршалите стискали карфиците в устни и си общували само с мучене.

Като зърнал младежа, който му се поклонил, владетелят издуднал въпросително, после бързо извадил карфиците от устата си.

— Този рицар току-що пристигна от Италия, Ваше Величество — представили вуйчо ми, — виконт Тералба, потомък на едно от най-благородните семейства в генуезкия край.

— Веднага да се произведе в лейтенант.

Вуйчо ударил токове в стойка мирно, императорът направил великодушен монаршески жест, а географските карти се свили на рула и се търкулнали на пода.

Същата нощ, макар и уморен, Медардо дълго не могъл да заспи. Крачел насам-натам покрай палатката си и слушал провикванията на часовите, цвиленето на конете и несвързаното бърборене насън на войниците. Гледал в небето звездите на Бохемия, мислел за новопридобития си чин, за сражението на следващия ден и за своята далечна родина, за шепота на речните й тръстики. В сърцето си не таял нито носталгия, нито съмнение, нито безпокойство. За него нещата все още били цялостни и непоклатими, такъв бил и той самият. Ако можел да предположи ужасния си жребий, вероятно и него щял да сметне за естествен и завършен, при все болката, която го чакала. Взирал се в края на нощния хоризонт, където знаел, че е вражеският лагер, и със скръстени ръце стискал с длани раменете си, доволен от възможността да е едновременно наясно с далечни и близки действителности, както и със собственото си присъствие помежду им. Усещал как кръвта от тази жестока война, пролята в хиляди ручеи по земята, се стича към него и я оставял да се плиска в краката му, без да изпитва нито настървение, нито жал.

Битката започнала точно в десет сутринта. От висотата на седлото си лейтенант Медардо наблюдавал протежението на християнския строй, готов за атака, и подлагал лицето си на вятъра на Бохемия, който носел ухание на плява като от прашен харман.