Филип Рот - Възмущение

Или пък, продължих да си разсъждавам, бих могъл да наруша обещанието, без тя да разбере… Но когато във вторник отидох в час по история, всяка възможност да предам доверието на майка ми се изпари, защото Оливия я нямаше. Не дойде и в четвъртък. Не я видях и в църквата, където ходехме в сряда. Огледах местата едно по едно, на всяка редица — нямаше я. А си мислех как в църквата ще седнем един до друг и всичко, което ме побърква, изведнъж ще се превърне в източник на радост, и Оливия ще се смее очарователно край мен.

Но тя бе напуснала училище. Разбрах го в мига, когато видях, че я няма в часа по история, а след това потвърдих подозренията си, като се обадих в пансиона й и поисках да говоря с нея. Отсреща вдигнаха и отговорът беше: „Тя си замина“ — любезно, но така, че да си помисля, че се е случило нещо повече от това, на Оливия просто да й се е наложило да си „замине“ — нещо, за което не биваше да се говори. След като не й се бях обадил и не се бях свързал с нея, тя пак беше направила опит да се самоубие — сигурно това се е случило. След като беше наречена „госпожица Хътън“ десетина пъти в рамките на двайсет минути от страна на майка ми, след като е чакала напразно да й звънна по телефона, след като се прибера и се настаня в лечебницата, е взела мерки — от онези, за които майка ми ме предупреди. Значи, съм извадил късмет, а? Избегнал съм гадже самоубийца, а? Да, и никога в живота ми не се бях чувствал по-съкрушен.

Ами ако не просто е направила опит за самоубийство? Ами ако е бил успешен? Ако този път е прерязала и двете си китки и е умряла от кръвозагуба в пансиона — ако го е направила навън край гробището, където спрях колата онази нощ? Не само колежът, но и семейството й биха направили всичко възможно, за да запазят тайната й. По този начин никой в „Уайнсбърг“ не би узнал какво се е случило и никой, освен мен, не би се досетил защо. Освен ако не е оставила бележка. Тогава всички ще обвинят мен за самоубийството й — мен и майка ми. Трябваше да се върна в „Дженкинс“ и долу в мазето, срещу пощата, да намеря телефон със стотинки и сгъваща се врата, която се затваря плътно, за да мога да се обадя, без никой да ме чуе. В пощата не намерих бележка от Оливия — беше първото, което проверих, след като Сони ме настани в лечебницата. Преди да се обадя, проверих още веднъж и този път намерих плик с написано на ръка писмо от декана Кодуел:

Скъпи Маркъс,

Всички тук се радваме да те приветстваме обратно в кампуса и да получим уверенията на лекаря, че си в първокласна форма. Надявам се, че сега ще преосмислиш решението си да не участваш в бейзболното първенство напролет. Новият отбор се нуждае от дългокрак и способен инфилдър от калибъра на Марти Марион от „Кардс“ и ми се струва, че ти отговаряш на изискванията. Подозирам, че си доста бърз в краката, и както знаеш, има начини да се стигне до базата и да се асистира за отбелязване на точка, без да е необходимо топката да бъде запратена отвъд оградата. Устремното тичане към базата е една от най-красивите гледки в света на спорта. Вече пуснах мухата на треньора Порцлайн. Няма търпение да се запознаете и да те види на квалификациите, които ще се проведат на първи март. Добре дошъл с възвърнати сили в обществото на „Уайнсбърг“. Ще ми се да възприема този момент като завръщане в стадото. Надявам се за теб да е същото. Ако мога да съм ти от полза с нещо, моля, не се колебай да се отбиеш до кабинета ми.

Поздрави,

Смених петдоларова банкнота на монети от по четвърт долар на гишето в пощата, след което затворих плътно тежката стъклена врата и се настаних в телефонната кабина, където подредих монетите на купчинки от по четири върху извитата полица под телефонния апарат, където някой си Г. Л. беше дръзнал да издълбае инициалите си. Тутакси ми мина мисълта как ли е бил наказан въпросният Г. Л., след като са го хванали.

Бях готов за неясно какво и вече целият бях плувнал в пот, както онзи път, в кабинета на Кодуел. Набрах номера на справки и попитах за доктор Хътън от Хънтинг Вали. И наистина имаше един доктор Тайлър Хътън. Записах два номера — служебен и личен. Все още беше през деня и веднъж убеден, че Оливия е мъртва, реших да звънна на служебния, като си казах, че баща й сигурно няма да е на работа поради смъртта в семейството и че като поговоря с някой на рецепцията или пък със сестра, бих могъл да получа представа какво се е случило. Не исках да говоря с родителите й от страх да не би да чуя думите: „А, значи, ти си онзи, ти си онова момче, ти си онзи Маркъс от предсмъртната й бележка“. След като операторът за междуградски разговори набра служебния номер, аз пъхнах няколко монети в процепа и казах: