Филип Рот - Възмущение

— Здравейте, обажда се приятел на Оливия. — Но не знаех как да продължа.

В другия край на линията се чу женски глас:

— Тук е кабинетът на доктор Хътън.

— Да, знам, искам да науча нещо за Оливия.

— Това е кабинетът — повтори онази и затвори.

Спуснах се директно от хълма, на който беше разположен централният двор, и се отправих към женските общежития и нагоре по стълбите на „Доланд Хол“, където беше живяла Оливия и откъдето я бях взел с колата на Елуин вечерта на срещата ни, която подпечата съдбата й. Влязох и пред погледа ми се издигна напряко разположената рецепция, препречила достъпа до първия етаж и стълбището. Зад тезгяха имаше дежурна. Показах й личната си карта и я помолих да се обади на Оливия и да й каже, че я чакам във фоайето. Вече бях звънял в „Доланд“ в четвъртък, след като Оливия пропусна втори час по история, и бях поискал да разговарям с нея. Именно тогава ме уведомиха, че си е заминала. „Кога ще се върне?“ „Прибра се у дома.“ Сега отново попитах за нея, вече лично, и ме отрязаха по същия начин.

— Завинаги ли си замина? — настоях.

Дежурната само сви рамене.

— Добре ли е, знаете ли?

Отне й доста време, докато реши какво да ми отговори, и накрая не отговори нищо.

Беше петък, втори ноември. Вече пет дни, откак ме бяха изписали, и по план трябваше в понеделник пак да започна да изкачвам трите етажа до стаята ми в „Нийл Хол“, но се чувствах по-слаб, отколкото когато ме вдигнаха от болничното легло, за да направя първите си стъпки след операцията. На кого да се обадя, за да потвърди, че Оливия е мъртва, без в същото време да бъда обвинен, че съм отговорен за смъртта й? Дали във вестника няма да има съобщение за смъртта на възпитаничка на „Уайнсбърг“, причинена от собствената й ръка? Дали да не отида до библиотеката и да преровя последните броеве на кливландския ежедневник, за да разбера? Новината със сигурност няма да е поместена в градския вестник „Уайнсбърг Игъл“, нито пък в студентското вестниче „Оулс Ай“. Човек може да направи двайсет опита за самоубийство и пак да не се появи на страниците на този безвкусен и блудкав парцал. Какво правя на място като „Уайнсбърг“? Защо не се прибера да си ям обяда от хартиена торбичка заедно със Спинели недалече от пияниците в местния парк и да играя втора база за „Робърт Трийт“, и да запиша всичките страхотни курсове при нюйоркските ми преподаватели? Ако не беше баща ми, ако не беше Флъсър, ако не беше Елуин, ако не беше Оливия…

В следващия момент вече излизах тичешком от „Доланд“ и летях към „Дженкинс“, забързах по коридора на първия етаж към кабинета на декан Кодуел и помолих секретарката му да се видя с него. Тя ме остави да чакам на един стол срещу бюрото й в приемната, докато деканът приключи срещата си с друг студент. Въпросният студент се оказа Бърт Флъсър, когото не бях виждал, откак се изнесох от първата си стая. Какво прави той при декана? Всъщност защо не се вижда с декана всеки ден? Би трябвало да е в непрекъсната разпра с него. Би трябвало да е в непрекъсната разпра с всеки. Провокация, бунт и порицание. Как човек се справя с тази драма ден след ден? И кой друг, ако не някой като Флъсър, би искал да е непрекъснато от грешната страна, да му се карат и да го порицават, да бъде презрян и самотен, отритнат от всички, ненавистен? Къде другаде, ако не в „Уайнсбърг“, един Бъртрам Флъсър би могъл да се наслаждава до насита на изобилие от укор? Тук, в света на праведните, анатемата бе в своята стихия — повече, отколкото би могло да се каже за мен.

Без да обръща внимание на присъствието на секретарката, Флъсър се обърна към мен:

— Това с повръщането… добро изпълнение.

После продължи към вратата на коридора, където се обърна и изсъска:

— „Но ще платя и аз на всички вас!“

Секретарката се направи, че не е чула нищо, и само стана, за да ме изпрати до вратата на декана, където почука и каза:

— Господин Меснър.

Той заобиколи писалището, за да се ръкува с мен. Вонята, която бях оставил след себе си, вече отдавна бе заличена. Тогава откъде Флъсър знае? Защото всички знаят? Защото секретарката на декана си е направила труда да пусне мълвата? Тази лицемерно набожна колежанска дупка… как само я ненавиждах.

— Изглеждаш добре, Маркъс — подхвана деканът. — Малко си поотслабнал, но иначе ми се виждаш добре.

— Декан Кодуел, не знам към кого другиго да се обърна по един много важен за мен въпрос. Не повърнах нарочно в кабинета ви, нали сте наясно?

— Не беше добре, разболяваше се, това е. Сега се възстановяваш и скоро пак ще бъдеш във форма. Какво мога да направя за теб?