Филип Рот - Възмущение

— Казах ти — продължи, — момичето прекара криза. Не, не е добре. Оливия е бременна. Въпреки цялата й история, някой не се е въздържал и сега тя е бременна.

— О, не! — възкликнах аз. — А къде е тя?

— В клиника за лечение на психиатрични заболявания.

— Но не е възможно и да е бременна.

— Възможно е и е бременна. Безпомощна млада жена, дълбоко нещастен човек, който страда от хронични умствени и емоционални проблеми, неспособна да се предпази от клопките в живота на една девойка, а ето че някой се е възползвал от нея. Някой, комуто предстои да дава обяснения надълго и нашироко.

— Не съм аз — побързах да отговоря.

— От това, което ни бе докладвано за поведението ти като пациент в болницата, оставам с друго впечатление, Маркъс.

— Не ме интересува с какво впечатление оставате. Няма да бъда съден неоснователно. Сър, за пореден път изразявам възмущението си от начина, по който ме представяте. Подменяте моите мотиви, както и делата ми. Не съм извършвал сексуален акт с Оливия Хътън. — С пламнало лице додадох: — Никога не съм извършвал сексуален акт с когото и да било. Никой на този свят не може да е забременял от мен. Това е невъзможно!

— Предвид информацията, с която разполагаме — прекъсна ме деканът, — това също е трудно за вярване.

— О, майната ви! — Да, войнствено, гневно, импулсивно и за втори път в „Уайнсбърг“. Но нямаше да допусна да ме съдят без основания. Вече ми писна от всички.

Той се изправи, но не за да отстъпи назад като Елуин и да ме фрасне, а за да ми даде възможност да го огледам в цялата му внушителна делова осанка. Нищо не помръдваше, само очите му, които оглеждаха внимателно лицето ми, сякаш само по себе си то представляваше морален скандал.

Излязох и очакването да бъда изключен започна. Не можех да повярвам, че Оливия е бременна, също както не можех да повярвам, че е духала на Котлър или на друг в „Уайнсбърг“, освен на мен. Но независимо дали беше вярно, че е бременна — бременна, без да ми каже; бременна, както излизаше, от една нощ; бременна навярно още преди да дойде в „Уайнсбърг“; бременна, почти невероятно, като тяхната Дева Мария, — самият аз бях всмукан от безсъдържателните и блудкави уайнсбъргски нрави, но и от високата нравственост, която притискаше деспотично живота ми; именно тази ограничаваща висока нравственост, която — вече бях готов да заключа — беше довела Оливия до лудост. Не търси причината в семейството, мамо — погледни онова, което закостенелият свят дамгосва като недопустимо! Погледни мен, с цялото ми жалко традиционно възпитание, виж как при преместването ми тук не ми беше по силите да имам доверие на момиче само защото ми е направило свирка!

Моята стая. Моята стая, моят дом, моето убежище, моят миниатюрен уайнсбъргски рай — когато се добрах дотам онзи петък след преход, който не очаквах да ми се стори чак толкова изнурителен предвид нищожните три и половина етажа догоре, заварих чаршафите, одеялата и възглавниците разхвърляни във всички посоки, а матракът и подът — засипани със съдържанието на чекмеджетата на скрина ми, които бяха оставени да зеят отворени. Потници, бельо, чорапи и носни кърпи бяха смачкани на топки и разпилени по протритото дюшеме заедно с ризи и панталони, свалени от закачалките в миниатюрната ниша, която ми служеше за килер, и размятани навсякъде. Тогава забелязах — в ъгъла, под високото прозорче на помещението — боклука: огризки от ябълки, обелки от банани, бутилки от кока-кола, опаковки от бисквити, станиоли от вафли, бурканчета от сладко, наченати сандвичи и разпарчетосани комати вакуумиран хляб, наклепани с нещо, което в първия момент ми се стори като изпражнения, но за щастие се оказа само фъстъчено масло. Изпод купчината изпълзя мишка и затопурка енергично да се шмугне под леглото, след което се скри от погледа ми. Втора мишка. И трета.

Оливия. Ядосана на майка ми и на мен, Оливия е дошла да претършува и преобърне нагоре с краката стаята ми, после е отишла да се самоубие. Изпитах ужас при мисълта, че е можела, обезумяла от ярост, да сложи край на откаченото фиаско и да си среже китките ей там, на леглото ми.

Носеше се миризма на развалена храна и още една, също толкова осезаема, но не можах да я разпозная веднага, толкова бях потресен от видяното и от изводите, които си направих. Точно пред крака ми видях единичен чорап, обърнат с опакото навън. Вдигнах го и го доближих до носа ми. Чорапът, вкочанен и обезформен, смърдеше не на крака, а на засъхнала сперма. Всичко, което вдигнах и помирисах, смърдеше на същото. Всичко беше накиснато в сперма. Дрехите за сто долара, които си бях купил от специализирания магазин за униформи, бяха пощадени единствено защото ми бяха на гърба, когато отидох в лечебницата с възпаления апендикс.