Филип Рот - Възмущение

— Дойдох във връзка с една съученичка — подхванах. — Посещавахме заедно часа по история. А се оказва, че я няма. Когато ви казах, че съм излизал на среща с момиче, беше с нея. Оливия Хътън. А сега е изчезнала. Никой не иска да ми каже къде или защо. Бих искал да знам какво й се е случило. Боя се, че е нещо ужасно. Боя се, че може и аз да съм намесен по някакъв начин.

Това, последното, не биваше да го казваш, рекох си. Ще те изхвърлят от колежа за съучастие в самоубийство. Може дори на властите да те предадат. Сигурно и Г. Л. са го пратили в полицията.

Още пазех в джоба си писмото на декана, с което ме приветстваше „с възстановени сили“ обратно в колежа. Току-що го бях получил. То ме накара да отида в кабинета му — ето как глупашки бях налапал въдицата.

— Какво си направил — попита той, — че да си мислиш такива работи?

— Излязох с нея на среща.

— На тази среща случи ли се нещо, което би искал да споделиш с мен?

— Не, сър. — Беше ме подмамил с едно нищо и никакво написано на ръка писмо. „Устремното тичане към базата е една от най-красивите гледки в света на спорта. Вече пуснах мухата на треньора Порцлайн. Няма търпение да се запознаете и да те види на квалификациите…“ Не, Кодуел е този, който е нямал търпение да ме види заради Оливия. И аз бях стъпил право в капана му.

— „Господин декан“ — любезно ме поправи той, — обръщай се така към мен, ако обичаш.

— Отговорът е „не“, господин декан — повторих. — Не се е случило нищо, което да искам да споделя с вас.

— Сигурен ли си?

— Категорично. — И веднага си представих предсмъртното й писмо и си дадох сметка как току-що се оставих да бъда подмамен сам да се улича: „Маркъс Меснър и аз имахме сексуална връзка, а после той ме захвърли като парцал. Предпочитам да умра, отколкото да живея с този срам“.

— От теб ли е бременна младата дама, Маркъс?

— Не… няма такова нещо.

— Сигурен ли си?

— Напълно.

— Доколкото ти е известно, не е била бременна?

— Точно така.

— И казваш истината?

— Да!

— И не си я насилил? Не си насилил Оливия Хътън?

— Не, сър, никога.

— Посетила те е в болницата, нали?

— Да, господин декан.

— Според служител на болничното заведение нещо се е случило между вас двамата в болницата, нещо безсрамно, което не е убягнало от погледа на персонала и е надлежно записано. И при все това твърдиш, че не си я насилил в стаята си?

— Но току-що ми бяха отстранили апендикса, господин декан.

— Това не отговаря на въпроса ми.

— Никога в живота ми не съм си служил със сила, декан Кодуел. Спрямо никого. Никога не ми се е налагало — добавих.

— Не ти се е налагало. Мога ли да попитам какво означава това?

— Не, сър, не можете. Декан Кодуел, много ми е трудно да говоря за това. Наистина мисля, че съм в правото си да вярвам, че каквото и да се е случило в личното пространство на болничната ми стая, то е било само между мен и Оливия.

— Може би да, може би не. Мисля, всеки ще се съгласи, че с оглед на обстоятелствата, ако изобщо е било само между теб и нея, вече не е. Според мен можем да се съгласим, че поради тази причина си дошъл да се видим.

— Защо?

— Защото Оливия вече не е тук.

— Къде е?

— Оливия получи нервна криза, Маркъс. Наложи се да бъде откарана с линейка.

Тя, която изглеждаше по този начин, да бъде откарана с линейка? Това момиче, надарено с толкова ум и с онази красота, с онази осанка, с онова очарование и с онази съобразителност? Беше едва ли не по-лошо, отколкото да е мъртва. Най-интелигентното момиче тук е откарано с линейка заради нервна криза, докато всички останали в кампуса си правят подробен преглед в библейския смисъл и приключват живи и здрави!

— Не знам точно какво се има предвид под нервна криза — признах аз на Кодуел.

— Човек губи контрол над себе си. Всичко ти идва повече и се отказваш, сриваш се по всички възможни начини. Имаш контрол над чувствата си не повече от дете и трябва да бъдеш хоспитализиран и да се грижат за теб като за дете, докато се възстановиш. Ако изобщо някога се възстановиш. Колежът пое риск с Оливия Хътън. Бяхме запознати с психическото й състояние в миналото. Знаехме, че е била лекувана с електрошокова терапия, както и тъжната история на пропаданията й — едно след друго. Но баща й е хирург в Кливланд и изтъкнат възпитаник на „Уайнсбърг“, затова я приехме по молба на доктор Хътън. Нещата не се развиха добре нито за доктора, нито за колежа, а най-малко пък за самата Оливия.

— Но тя добре ли е? — И докато задавах този въпрос, самият аз имах чувството, че всеки момент ще се срина. Моля ви, повтарях си, моля ви, декан Кодуел, нека си поговорим благоразумно за Оливия и да не споменаваме „пропадания“ и „електрошок“! Тогава си дадох сметка, че той прави точно това.