Филип Рот - Възмущение

— Разбирам — отроних.

— Наистина ли? Или го казваш само за да избегнеш кавга?

— Не ме е страх от кавги, мамо. Знаеш го.

— Знам, че си силен. Изправи се срещу баща ти, а той не е за подценяване. И имаше право да му се опълчиш; между нас казано, гордея се с теб, задето застана насреща му. Но се надявам това да не означава, че когато си тръгна от тук, ще ти дойде друг акъл. Няма, нали, Марки? Щом се върнеш в училище, когато тя дойде да те види, когато започне да плаче и видиш сълзите й, няма да се разколебаеш, нали? Това момиче прелива от сълзи. Вижда се още от пръв поглед. Отвътре е цялата в сълзи. Можеш ли да устоиш на сълзите й, Маркъс?

— Да.

— Можеш ли да устоиш на истерично пищене, ако се стигне дотам? Можеш ли да устоиш на отчаяни молби? Можеш ли да извърнеш глава, когато изтерзана от болка те моли, умолява те да направиш нещо за нея, а ти да я отблъснеш? Да, на баща си можа да кажеш: „Не е твоя работа, остави ме на мира“. Но можеш ли да разчиташ на силата, която изисква такава постъпка? Защото освен другото, имаш и съвест. И се гордея, че имаш съвест, но тази съвест може да се превърне в твой враг. Имаш съвест и си състрадателен, и освен това си мил по душа, така че, отговори ми, способен ли си да направиш с момичето онова, което може да ти се наложи? Защото слабостта на другите може да те унищожи по същия начин, както и силата им. Слабите хора не са безобидни. Тяхната слабост може да се превърне в тяхна сила. Толкова нестабилен човек за теб може да се превърне в заплаха, Марки, в капан.

— Не е нужно да продължаваш, мамо. Спри дотук. Разбрахме се.

И тя ме пое в майчинските си обятия, ръцете й бяха силни колкото моите, ако не и повече, и рече:

— Толкова си емоционален. Емоционален си като баща си и всичките му братя. Ти си Меснър и приличаш на всички от рода Меснър. Някога баща ти беше чувствителният, разумният, единственият с глава върху раменете. Сега поради някаква причина той е не по-малко луд от останалите. Меснърови не са просто семейство месари. Те са семейство кряскачи и семейство, което тропа с крак и си блъска главата в стената, а изведнъж баща ти стана същият като тях. Не бъди такъв. Бъди по-велик от чувствата си. Не ти го налагам — животът го налага. В противен случай ще бъдеш пометен от чувствата си. Ще бъдеш повлечен в морето и никой никога няма да те види. Чувствата могат да бъдат най-големият проблем на живота. Чувствата могат да правят най-ужасните номера. Така постъпиха с мен, когато дойдох при теб и обявих, че ще се разведа с баща ти. Вече се справих с тези чувства. Обещай ми, че ти също ще се справиш със своите.

— Обещавам ти. Ще се справя.

Целунахме се и докато и двамата мислехме за баща ми, сякаш бяхме привлечени един към друг от отчаяния си копнеж да се случи чудо.

В лечебницата ме заведоха до тясното болнично легло — едно от трите в доста мъничка, светла стая с изглед към горите около кампуса, — което щеше да бъде мое през следващата седмица. Сестрата ми показа как да дърпам пердето около леглото си, ако искам да остана насаме, макар че, както обясни, другите две легла били свободни, така че за момента съм имал на разположение цялата стая. Показа ми банята оттатък коридора, където имаше мивка, тоалетна и душ. При вида и на трите се сетих как майка ми търкаше банята в болницата, след като Оливия си тръгна към кампуса — след като Оливия си тръгна, за да не бъде поканена в живота ми никога повече, стига да удържа на обещанието, което дадох на майка ми.

Сони Котлър беше с мен в лечебницата и ми помогна да си пренеса багажа — учебници и тоалетни принадлежности, — така че спазих дадените при изписването инструкции да не нося или вдигам каквото и да било. Докато пътувахме с колата на Сони от болницата, той ми напомни да му се обаждам за всичко, което се сетя, и ме покани на вечеря в братството същата вечер. Беше страшно любезен и внимателен и се запитах дали майка ми е разговаряла с него за Оливия и дали той прелива от желание да ми помогне да не страдам по нея и да не наруша уговорката с майка ми, или тайно възнамерява да й се обади и да я изведе пак, след като и бездруго съм я зарязал. Колкото и да ми помагаше Сони, не можех да се справя със своята мнителност.

Всичко, което виждах и чувах, насочваше мислите ми към Оливия. Отказах да отида в дома на братството на Сони и предпочетох да изям първата си вечеря сам в столовата в кампуса с надеждата да засека Оливия да се храни сама на някоя от по-малките маси. На връщане към лечебницата избрах заобиколния път, минах покрай „Совата“, където надзърнах, за да видя дали пък не се храни сама на бара — макар да знаех, че ненавижда това място точно толкова, колкото и аз. И през цялото време, докато търсех възможност да се натъкна на нея, и през цялото време, докато установявах, че всичко, като се започне от банята в лечебницата, ми напомня на нея, в главата ми звучеше един глас: „Вече ми липсваш. Винаги ще ми липсваш. Никога няма да срещна никоя като теб!“. И непрекъснато в отговор до мен достигаше мелодичното, лековато „Изстрелях аз стрела във висинето / и на земята падна тя, незнайно где“. „О, Оливия — мислех си, докато започвах да й пиша поредното писмо, естествено, наум, — ти си толкова прекрасна, толкова красива, толкова умна, толкова благородна, толкова чиста, толкова уникално сексапилна. Какво като си си прерязала китката? Нали зарасна. А ти самата вече си излекувана! Е, направи ми свирка — престъпление ли е? Е, направила си и на Сони Котлър — престъпление…?“ Но не можех да понеса лесно тази мисъл и съпътстващия я спомен и ми бяха нужни немалко усилия, за да я залича. „Искам да бъда с теб. Искам да бъда близо до теб. Ти си богиня — майка ми е права. А кой изоставя богиня, защото майка му иска това от него? Майка ми няма да се разведе с баща ми, каквото и да правя. За нищо на света не би го изпратила да живее с котките зад магазина. Твърдението й, че ще се разведе с него и е наела адвокат, беше просто ход, чрез който искаше да ме изиграе. Но от друга страна, не би могло да е ход, понеже нали ми разказа, че смята да се разведе, още преди да знае за твоето съществуване. Освен ако не е знаела чрез роднините на Котлър в Нюарк. Но майка ми никога няма да ме излъже по такъв начин. Нито пък аз бих могъл. В капан съм — дадох й обещание, което не мога да наруша, а спазването му ще ме съсипе!“