Людмила Улицкая - Даниел Щайн, преводач

— Да, кадифени, с гербове. През една от многото врати отстрани влезе прислужник, внесе иконата на Казанската Божия Майка. Застанахме на колене. Молехме се мълчаливо. После Папата стана и ме поведе в столовата…

Дълга маса за около дванайсет души, а само три прибора. Мислех, че ще има вечеря за сто души, а тук няма никого.

Той започна да говори, отдавна искал да си поговори с мен; ясно му е колко сложно е положението на католическия свещеник и монах на Светата Земя в наше време… При тези думи малко се ядосах:

— В Израел — рекох.

Той е умен, разбра веднага накъде бия: държавата Ватикана не признава съществуването на държавата Израел. И продължи разговора много внимателно. Но без лукавство.

— Разбира се — казвам аз, — положението на християнина изобщо е твърде сложно, никога не е било просто! И положението на евреина е същото, Петър е свидетел. А какво е да бъдеш евреин-християнин в Израел през XX век? Не е лесно! Но такива хора има, което ме радва, защото не е важно колко души има в еврейската църква — десет, сто или хиляда — но ги има и това е свидетелство, че евреите са приели Христа. Това е Църквата на Израел. А Ватикана не приема Израел.

— Знам, Даниел. Ние имаме там араби-християни и в някакъв смисъл сме заложници. Политиката трябва да бъде премерена, за да не дразним арабите: и мюсюлманите, и нашите братя християни. Няма богословски причини, те са политически… Ти разбираш това не по-зле от мен — той сякаш очаква съчувствие, но аз не мога, не мога…

— Не бих искал да съм на твоето място — казах му аз. — Където има политика, има и позор.

— Почакай! Почакай малко! И така се движим твърде бързо. Хората не успяват да ни следват, а мислите се променят трудно.

— Но ако ти не успееш, друг може и да не поиска — говорех това, което мислех.

На това място прислужникът донесе храната. Не италианска, а полска: блюдо с ордьоври — сирене, краковски колбаси! Майко Божия! Не бях виждал тези колбаси, откакто заминах от Полша. Имаше бутилка вода и гарафа с вино. И останалата храна беше полска: супа, бигос… не ми стана ясно дали е в моя чест, или Понтификът държи на старите навици.

— Даниел, когато служеше в селската енория, носеха ли ти храна? Такава ли? — попита той и се засмя.

И наистина, Хилда, носеха ми. След войната в Полша беше много тежко. Стариците носеха яйца, баници, сметана. Полша, моя Полша…

Години наред бях трупал това, което трябваше да му кажа, ето така, между супата и бигоса, а не можех да намеря първата дума. Но той поведе разговора, тъй че желанието му да ме изслуша бе явно.

— Даниел, знаеш ли — заговори, — този голям кораб се обръща трудно. Имаме навика да мислим по определен начин — и за евреите, и за много други неща. Посоката трябва да се променя, но не трябва да се преобръща корабът.

— Твоят кораб изхвърли евреите от борда — рекох му. — Там е проблемът.

Той седеше срещу мен, малко под ъгъл, ръцете му бяха големи и папският пръстен беше голям, както и главата му, под бялата шапчица — също като нашата кипа — и слушаше внимателно. И тогава аз му казах всичко, за което бях мислил през последните години и което не ми даваше да заспя: Църквата изхвърли евреите. Така мисля. Но не е важно какво мисля аз — важно е какво мисли Павел! За него „единна, съборна и апостолска“ е била Църквата, състояща се от евреи и неевреи. Той никога не си е представял Църквата без евреите. Тя, Църквата на обрязването, е имала право да решава кой принадлежи към тази всеобщност, кефалността. И Павел е идвал в Йерусалим не просто да се поклони на апостолите Петър, Яков и Йоан. Той е бил посланик на дъщерна Църква „от езичници“. Той е идвал при майчината църква, при това изначално християнство, при юдеохристиянството, защото в него е виждал източника за съществуване. После, през IV век, след Константин, дъщерната църква замества майчината. И вече не Йерусалим се оказва „прамайка“ на църквите; „кефалност“ вече означава не „единство“, не „съборност“, не „всемирност“, а чисто и просто — „вярност към Рим“. Гръцко-римският свят обръща гръб на своя източник, на първоначалното християнство, което е унаследило от юдаизма с неговата постановка за „ортопраксията“, т.е. за съблюдаване на заповедите за достойно поведение. Сега да бъдеш християнин означава най-вече да признаваш „доктрината“, която е постановена от Центъра. От този момент Църквата не е вечния съюз с Бога на евреите, превъплътен в Исус Христос — като съюз с Бога на всички народи, последвали Христос и с това затвърдили верността към първия Моисеев Завет. Християнските народи всъщност не са Новият Израел, те са Разширеният Израил. Всички ние, обрязани и необрязани, сме се превърнали в Новия Израел; не в смисъл, че сме отхвърлили Стария, а че Израил се е разширил, разпрострял се е върху целия свят. Не става дума за доктрина, а само за начин на живот.