Людмила Улицкая - Даниел Щайн, преводач

Януари 1946 г., Вроцлав

Авигдор! Знаеш ли, че намерих Дитер още през август четиридесет и пета година? Той е жив! Но се намира в манастир. Когато разбрах, че Дитер е отишъл в манастир, не повярвах на ушите си. Нали бяхме заедно в „Акива“ 22 22 Bnei Akiva (в превод Децата на Акива ) е религиозно ционистко младежко движение с над 125 000 членове в 37 страни по света. Основано през 1929 г. като младежко крило на движението „Мицрахи“. Водят се от разбирането, че основната заповед на юдаизма е да емигрират в земята на Израел. — Бел.ред. , бяхме ционисти, готвехме се да се преселим в Израел — и ето ти на! Манастир!

Останахме малко живи след войната, а на него му провървя! И за какво — да отиде в манастир? Щом се чу слухът, че е в Краков, тръгнах натам. Бях уверен — и сега не съм престанал да вярвам, че са го примамили с някаква хитрост. Честно да си кажа, взех със себе си за всеки случай оръжие, имам хубав трофеен „Валтер“.

Намерих този кармелитски манастир на двайсетина километра от Краков.

Не искаха да ме пуснат — стои един портиер, стар дядо, и не мърда. Заплаших го с пистолета, пусна ме, аз — право при настоятеля — там седи още един пън в нещо като приемна. Аз пак вадя пистолета. С една дума, излиза настоятелят — стар, побелял здравеняк. „Заповядайте, господине“ — кани ме в кабинета.

Аз сядам и слагам пистолета на масата: дайте ми, казвам, моя другар Дитер Щайн. Онзи казва: „Заповядайте. Само си приберете оръжието и почакайте десет минути“.

Наистина след десет минути Дитер дойде. Нямаше расо, беше облечен в работна престилка, ръцете му мръсни. Прегърнахме се, разцелувахме се.

Казвам му, че съм пристигнал, за да го прибера. Казвам му да тръгваме. Той се усмихва: „Не, Ефраим, решил съм да остана тук“.

— Ти полудял ли си, или какво? — питам аз.

Гледам, настоятелят седи зад огромната си маса и се усмихва. Обзе ме такова озлобление — излизаше, че той ми се надсмива! Защо е толкова уверен, че няма да мога да прибера Дитер?

— Усмихвате се? — разкрещях се аз. — Примамили сте доброто момче и се усмихвате? Не сте си намерили майстора! За какво ви трябва Дитер, евреите не ви ли стигат?

А онзи казва: „Никого не задържаме, млади човече. При нас няма насилие. Вие сте този, който дойде тук с пистолет. Ако вашият приятел иска да тръгне с вас, нека върви“.

А Дитер стои и се усмихва като глупак. Ей богу, като глупак! Аз и на него му подвикнах: „Отивай, събирай си партакешите и да вървим!“.

Той клати глава. Разбрах, че те са го напили или урочасали.

— Да вървим! — казвам му. — Никой не те държи тук! Това не е място за евреин!

Авигдор, изведнъж виждам, че те се споглеждат — настоятелят и Дитер. Сякаш аз съм луд. Какво мога да ти кажа — живях там три дена. Дитер, разбира се, не е наред, но не в онзи смисъл, както обикновено разбираме това. В главата му нещо се е преместило. Поведението му е напълно нормално — не пасе трева, но в главата му е пълно безумие, и то на божествена основа. Беше такова нормално момче и другар, умник, нищо лошо не може да се каже за него, винаги е готов да помогне на всички — и на свои, и на чужди, и най-важното е, че оживя! И ето ти на!

След три дена се разделихме. Дитер ми каза, че е решил да посвети остатъка от живота си в служба на Господа. Но защо на технияГоспод? Нямаме ли си свой Бог? Така и не успях да го убедя, че може да служи на Господ където и да е, не задължително в католически манастир. Ние сме на двадесет и три години — връстници сме. Можем да станем лекари, учители, има много начини да служиш.

Като цяло, Авигдор, жалко за момчето. Ела, теб може да послуша. Донеси му фотографии от Палестина, току-виж успееш да го уговориш. В края на краищата щом той толкова обича еврейския народ, защо го изоставя заради чуждите?

Засега съм отседнал във Вроцлав, не зная как ще тръгнат нещата, но временно съм оставил мисълта за преместване в Палестина. Искам да строя нова Полша. Такава разруха и бедност — трябва да се борим с това и да вдигнем на крака страната. Поздрави на теб и на жена ти. Твой Ефраим Цвик.

1959 г., Неапол. Пристанище Мерджелина

… никаква патерица, само една торба. Живях осем дни в общежитието на манастира. Ставах заедно с всички за молитва в четири часа, после отивах с братята в трапезарията. След закуска икономът ми даваше задачи и аз ги изпълнявах, както ги разбирах. Живях така една седмица, всички очакваха епископа и аз чаках: бяха ми обещали пари за пътуването до Хайфа. Нямах никакви пари. Една сутрин икономът ми каза: „Направи си екскурзия до Помпей“. Качих се на автобуса и тръгнах. Пътят радва очите с непоносима красота. Неаполитанският залив. Капри — всичко блести. Бедната наша Полша — нито топло море, нито слънце. А тук — разкош — растителен и рибен. На рибния пазар изпитваш същата радост и възхищение от красотата на рибите и всякаквите морски твари. Има някои страшни наистина, но повечето са чудновати.