Джоанн Харрис - Руническа светлина

— О, нищо особено — отвърна Мади. — Само това, че помогна Световете да бъдат спасени — на два пъти. Че прие Облика на Тир Смелото сърце, че се изправи срещу Сурт, яздейки демон вълк, че умря в битка и че беше мой приятел…

Очите на Захар се разшириха от изненада.

— Направил съм всичко това?

— Всичко това и повече.

— Тая бира трябва да е била по-силна, отколкото си мислех — изгледа я със съмнение Захар. — Сигурна ли сте, че и вие не сте си пийнали от нея, госпожице? Щото бирата има много неприятно действие върху ония, дето не са свикнали да я пият.

— Ще го имам предвид… — усмихна се Мади.

— Обаче нямам против да съм ваш приятел.

— Тогава всичко е наред — увери го Мади.

Тя излезе на слънчевата светлина.

Сега върху назъбените стени на Асгард беше останала изправена само една фигура. Докато сянката бавно изчезваше и Аезир и Ванир изследваха новите си територии, Маги Риди стоеше сама и гледаше надолу към Края на света. Мостът дъга, който беше построен отново, свързваше празнотата между земята и небето с ослепителна лента от цветни светлини. И докато облакът сянка се разпръскваше, над Края на света заваля лек дъждец.

Върху нея като одеяло се спусна ужасно чувство на умора и сълзите, които не беше проляла за Адам, сега започнаха да се стичат по лицето й. Маги си помисли, че не плаче наистина за Адам или за развалините на Края на света, нито дори за нероденото си дете, което никога нямаше да познава баща си…

Върху парапета падна сянка. Някой стоеше зад нея. Висока фигура в синьо наметало, с очи, полускрити под шапка. През лявото му око минаваше белег, там, където сиянието на Маги го беше ударило. Приличаше точно на руната Раедо и светеше със слабо сияние.

Один в Облика си на Бащата на всички все още много приличаше на Перт. Ако Мади беше тук, щеше да види, че той много прилича и на Едноокия, но по-млад, по-силен и въпреки това по-самотен, сдържан и заплашителен. Хугин и Мунин кацнаха върху назъбената стена и изгракаха.

— И така, значи получи онова, което искаше — подхвана Маги, като продължаваше да гледа към Края на света.

„Значи това вижда Огненият народ — мълчаливо си каза тя. — Малки поля. Малки улици. Океан, подобен на син плащ. Колко малко е всичко! Колко наистина малко!“

Один въздъхна уморено. Плодовете на Идун може и да бяха излекували раните му, но не можеха да сторят нищо за страдащото му сърце.

— Да. Получих онова, което исках — отвърна той. — Срещу определена цена. А ти?

— Зала в Асгард. Ти ми обеща. И бебето ми да е в безопасност.

— Държа на думата си — потвърди Один. — Въпреки че детето, което носиш, може да накара всички ни да съжаляваме.

При тези думи Маги вдигна поглед.

— Сестра ми каза, че детето ми е обсебено. Че Шепнещият просто ме използва, за да се върне в Асгард. — Тя сниши гласа си и продължи: — Точно както използва и Адам, за да се добере до руните в Камъка на целувките.

— Тя може и да греши — сви рамене Один.

— Ти не мислиш така, нали? — попита тя.

— Не, Маги. Не мисля така.

Маги се замисли над думите му. Нещо вътре в нея му вярваше и беше убедено, че това е истината. И въпреки това чувството, което изпитваше към малкия живот, който постоянно нарастваше вътре в нея, беше толкова непреодолимо, толкова силно , че истината нямаше особено значение.

В каквото и да се превърнеше един ден, каквото и да не беше наред с него, то беше нейното дете — детето на Адам — и тя щеше да го защитава с цената на живота си. Каквото и да го беше обсебило така, както и Адам бе обсебен, щеше да му се наложи първо да се справи с Маги, а това не беше лесна задача. Маги Риди, както някога я наричаха, после Маги Гудуин, Магни Дъбът, а сега Маги Скатъргуд — вдовица и майка от Края на света.

— Ще задържа детето — заяви тя.

— Разбира се, че ще го задържиш — успокои я Один.

— И ще го нарека Адам, на баща му.

Один се усмихна криво.

— Но що се касае до онази зала в Асгард — тя вдигна златисто гранитните си очи и ги впери в неговите, — не мисля, че точно сега ще имам нужда от нея. Поне не и за известно време.

Один не каза нищо, но здравото му око проблесна замислено.

— Ти ми обеща, че Огненият народ няма да навреди на мен и на сина ми — продължи Маги.

— Имаш думата ми — кимна Один.

— Тогава ме отведи у дома — прикани го Маги и слезе от парапета. — Кажи на сестра ми, че се сбогувам с нея и да не ме търси. Аз ще я намеря, ако и когато му дойде времето.