Джоанн Харрис - Руническа светлина

Имаше и версия на ковачницата на Джед Смит, превърната в нещо малко по-внушително, с поредица от гардеробни за Сив и огромна сводеста зала за пиршества за случаите, когато Тор се събираше с приятелите си. Имаше стая и за Веселко, който беше запазил своя Облик на гоблин и беше поискал да има собствено място недалеч от Тор, но добре заредено с бира и достатъчно пай, в случай че огладнее.

Както й беше обещано, Анджи получи собствена стая близо до Желязната гора, която Братята вълци бяха докарали (поне част от нея) и поставили недалеч от владението на Скади като естествено обиталище за вълци.

Всъщност всички богове и техните съюзници си бяха представили идеалната за тях обстановка, което означаваше, че новата Небесна цитадела беше колоритна смесица от планини и пещери, кули и тунели, части от уединени градски и селски имения, наблъскани на площ, която ако бе принудена да се подчинява на най-строгите закони на пространството и пропорциите, в най-добрия случай би покрила не повече от няколко квадратни мили.

За щастие законите на Сън бяха променливи, както и самата му същност, и като се имаше предвид, че Асгард е построен от сънища, всеки беше получил онова, за което най-много беше мечтал. Браги имаше концертна зала, Идун — поредица от градини и горички. Хеймдал притежаваше морски фар, а Скади — лабиринт от пещери. Ньорд имаше подводна зала, Фрейр — зала за пируване, а Фрейя — зала с огледала. Нан получи старата си къщичка, котките, чекръка и Епона, А Перт (освен скривалището си във „Водните плъхове“) се сдоби с Университета, който сега беше дори по-величествен отпреди, с камбанария за неговите гарвани, с личен кабинет и библиотека, в които да си отпочива, когато отговорностите в работата му станат прекалено натоварващи.

Само двама души нямаха зала — Маги, защото беше дошла твърде късно, за да допринесе с нещо повече от сияние, и Локи, който поначало никога не беше имал зала в Асгард и чиято енергия в по-голямата си част беше изразходвана в опити да прекъсне Съпружеството.

Разбира се, той не беше успял да направи това и сега откри, че стои пред мястото, което Сигин беше сънувала за двама им. Приличаше на пещерата край Спящите, но по-голяма и по-практична, с малка леха зеле край вратата и поточе отзад. Мястото беше семпло, весело и скромно — всъщност беше всичко онова, което Хитрецът презираше най-много — и въпреки това в него имаше нещо приятно, почти отпускащо.

Той хвърли поглед към Съпружеството върху ръката си. Дори в Облика си не можеше да го свали. Но навярно можеше да се научи да живее с тази мисъл.

Пристъпи към вратата. Сигин седеше на стол вътре. Дългата й кестенява коса се спускаше върху бялата й рокля. Локи отново отбеляза колко е красива. Тази мисъл не беше типична за него и при други обстоятелства може би щеше да му се стори обезпокоителна, но днес той се чувстваше необичайно. „Я края на краищата — каза си — не се случва често да се върнеш от мъртвите, да победиш Хел в собствената й игра, да сриташ Пандемониума и да построиш отново Асгард в един-единствен ден…“

Сигин вдигна поглед, когато той влезе.

— Скъпи — обади се тя, — какво те забави толкова?

Тя се изправи и го целуна по устните. Той си помисли, че усещането наистина е доста приятно — в края на краищата бяха минали петстотин години, откакто някой беше правил с устата му нещо друго, освен да се опитва да я запуши завинаги.

Той затвори очи. Ръцете на Сигин се преплетоха зад врата му и го притиснаха и за първи път от петстотин години насам Хитрецът се предаде на нещо, наподобяващо…

Любов?

Но тогава зад тях се разнесе звук и Локи отвори очи.

На прага, хванати за ръце, стояха две момченца — може би на три или четири години, с яркочервени коси и очи с еднакъв пламтящо зелен цвят. Локи позна децата, които беше видял в съня, който беше споделил със Сигин, и когато се върна петстотин години назад, той си спомни за синовете си, как те бяха умрели толкова отдавна и как ги беше видял в царството на Хел…

„Те ни убиха — бяха му казали те в онзи ден в Хел. — Убиха и двама ни заради теб.“

— Не — поклати глава Локи. — Те умряха, Сиг, това е невъзможно.

Сигин се усмихна.

— Наистина умряха — съгласи се тя. — Но Хел беше отворен, Пазителят му го беше напуснал, а и в пророчеството не се ли казва: „И нищо сънувано никога не се губи и нищо не се губи завинаги“ ?

Мина му ужасяваща мисъл.

— Нали не смяташ, че Балдер може да се е върнал?