Джоанн Харрис - Руническа светлина

Присъствието, което правеше това, не приличаше на нито едно от съществата, които беше срещала Мади. Тя усети неговото любопитство и предпазливост, колко чуждо и непонятно беше то. Яростта му беше всепоглъщаща и въпреки това някак безпристрастна, като тази на гръмотевичните бури или земетресенията. Не беше покварена от допира с феериите или хората, а студена, далечна и безмилостна.

Сънуванесънуванесънуванесънув… В гласа на присъствието нямаше думи, а само бръмчене на съзнателни полета от статично електричество, които наподобяваха рояк пчели. Списпи задасънува… Продължаваше да я върти насам-натам и да я разопакова, сякаш беше някакъв пакет…

— Какво искаш? — опита се да разбере Мади.

Сънсънуванесънуване. Сън. Статичното бръмчене се усили, подканвайки я настойчиво да се предаде. Тя усети как умът й се поддава и подсъзнанието й започва да се разкрива.

„Най-добрият начин да опознаеш неприятеля е да разбереш сънищата му“ — помисли си тя. Докато осъзнаваше това (което беше съпроводено с вълна на спомени за това как четиригодишна спеше и сънуваше за гоблините на Хълма Червен кон), в ума й проблесна внезапно разбиране — Хаосът се опитваше да влезе в съзнанието й, но не по начина, по който го беше сторил Шепнещият, чрез силата на личността си, а посредством процес на внимателно наблюдение и бавен анализ, който щеше да разкрие не само защитите на Асгард, но и съкровения вътрешен свят на онези, които го бяха построили…

„Той не знае — помисли си Мади. — Не знае колко сме безпомощни…“

Тя скри тази мисъл колкото се може по-добре в друг свой спомен — съня за това как тича през гората на четири крака като ловуващ вълк. Луната подкачаше над главата й, а земята под краката й ухаеше приятно. Мади вдигна глава и започна да вие…

В далечината сякаш някакъв друг вой отвърна на призива й. Звучеше й познато — не беше част от съня — и сърцето й подскочи от изненада и надежда.

Фенрис? Фени? Ти ли си?

Воят се разнесе отново толкова отдалече, че едва го чуваше. Бръмченето в ума й се усили — сънувайсънувайсънувай — СЪНУВАЙ — докато накрая единственото, което Мади наистина искаше да направи, бе да се потопи в сянката на черната птица и да не чувства нищо повече…

Сънувай. Сънувай за Асгард. Сънувай… В този момент тя усети как съзнанието й се разпада и тайните й политат на свобода като листенцата на духнат розов цвят. Тук беше портата на Асгард с двойната редица колони, там — овощна градина с черешови дървета, чиито цветове се носеха на вятъра. На друго място имаше кула, а по-нататък — езеро, и Мади усещаше как те се разпадат, докато Хаосът си връща това, което тя е откраднала. Мади се опита да запази скрито близо до сърцето си онова, което й беше най-скъпо, но въпреки всичко нямаше да мине много време, преди Хаосът да й го отнеме.

Бяха близо, толкова близо! Но това със сигурност беше краят. Тя усещаше как съзнанието й се отпуска като ръката на човек, хванал се за висок клон, който започва да му се изплъзва пръст след пръст. Скоро нямаше да е останало нищо. Нищо, освен забрава. Толкова лошо ли беше това наистина?

Ето там беше усмивката на стар приятел, тук — сянката на роза. Руни, заклинания, спомени — всичко се разтваряше като дим и след него не оставаше нищо, освен мрак. „Сбогом, Захар-в-Чувал — помисли си тя. — Сбогом, Джед Смит, Сбогом, Мей, сбогом, Нан, сбогом на Малбри и Хълма Червен кон. И, Маги, сестричке моя, където и да си — иска ми се да можех да те опозная по-добре…“

И тогава зад нея се разнесе звук като от плясък на гигантски криле. „Свърши се — каза си тя с известно облекчение. — Няма да има повече битки, пито повече загуби. Съжалявам, Один-Перт, стари приятелю, но аз бях дотук…“

В този момент най-накрая сянката на черната птица се спусна отново. Мади дори не вдигна поглед. Защо да си прави труда да гледа? Нямаше къде да отиде. Тя затвори очи и се опита да задържи онези последни късчета спомени:

Уханието на клада през есента. Червенокосият млад мъж, наречен Лъки. Пътник с пътната си торба. Диви гъски над планините. Формата — петното — върху ръката й, което по някакъв начин означаваше нещо важно…

Внезапно Мади чу звук от стремително движение и отвори учудено очи, когато някой каза: „О, не, това няма да стане“ и нещо я блъсна силно странично и я избута от сянката на черната птица, точно когато тя докосваше тока на обувката й…

В този момент тя изхвърча от облака сянка със скорост, която вероятно щеше да е трудно постижима дори за Йормунганд. Тя инстинктивно се вкопчи в гривата на създанието, което я беше спасило. Беше Слейпнир — Мади си спомни, че името на Коня е Слейпнир. И върху гърба му бяха гарваните Хюи и Манди и…