Джоанн Харрис - Руническа светлина

— Маги?

Маги й хвърли кос поглед, в който Мади прочете едновременно гняв и макар и неохотно, чувство на гордост.

— Какво правеше, в името на Световете? — попита Маги. — Какво мислеше, че можеш да направиш тук сама?

— Не може да се каже, че разполагах с много други възможности — сви рамене Мади.

— Е, имала си късмет. Късмет, че стигнах дотук навреме. — Маги отново погледна сестра си и добави: — Знаеш ли, че руната ти е обърната?

Мади кимна.

— Знам — отвърна тя.

— Уф — презрително рече Маги, когато с гигантски разкрач на паякообразните си крака Слейпнир ги изведе извън облака. Над главите им Люлката се поклащаше като гребна лодка при силен вятър, а боговете — вече отново в човешкия си Облик — надничаха надолу от назъбените й стени.

Лудата Нан видя Мади и изръкопляска.

— Знаех си! — изкудкудяка тя. — Ти успя!

Перт стоеше до нея заедно с Хюи и Манди, които бяха долетели да се присъединят към него веднага щом бяха излезли от облака сянка и сега бяха кацнали на раменете му. Зад него Локи (който сега се беше върнал в човешкия си Облик) отправи отчаяна и сквернословия молитва към всяко божество, което може би го слушаше: „Моля ви, в името на боговете, не позволявайте да умра по този начин — гол и женен…“

— Сънувай, Мади, сънувай! — изкрещя той.

Перт го подкрепи. Скоро и останалите се присъединиха и гласовете им едва надникваха звука от приближаващата сянка.

Мади се обърна към Маги:

— Не мога. Ти трябва да ми помогнеш!

— Хвани ръката ми — кимна Маги.

Мади го направи и между двете сестри премина мълния от сияние. Когато я удари, Мади си помисли, че усещането е като да те порази гръм. Полузаслепена, тя се олюля, докато Ак , Гръмотевичният дъб, засия като лятна светкавица.

В същия момент Аеск , Светкавичният ясен, също блесна с внезапна сила. Беше обърнат, но въпреки това светеше и тя усети как по върховете на пръстите й започна да се оформя съвсем слабо сияние. Не беше достатъчно за построяването на мост или за издигането на цитадела, но може би щеше да стигне за сънуване…

— Хайде, Мади! Сънувай! — подкани я Тор, който се беше навел над зъберите на крепостта.

— Можеш да го направиш, скъпа! — извика Сив.

Мади затвори очи и започна да сънува. До нея Маги стори същото. Само да можеха да разберат колко странно си приличат сънищата им. И двете сънуваха места, които обичаха — Мади сънуваше Мечешката гора през пролетта, а Маги — своите катакомби. И двете сънуваха приятелите, които бяха загубили — Мади си спомняше за Захар-в-Чувал, а Маги за Адам Скатъргуд. И двете сънуваха Вътрешността — ниските й живи плетове и виещите се пътища, фермите и пазарите, градовете и градчетата и най-вече хората…

„Нищо сънувано никога не се губи“ — помисли си Мади и отвори очи, когато от облака сянка се появи нещо тъмно, гладно и огромно — не сянката на черната птица, а…

— Фени! — извикаха Черепът и Големият К и затанцуваха върху парапета. — Ау, мой човек, мислехме, че си мъртъв!

Фени все още беше в Облика си на Гълтач с оголени зъби и пламтящи очи. Той скочи върху парапета, след това се обърна към сянката на черната птица, която вече се подаваше от облака, разтвори челюсти и мълчаливо се озъби.

— Направи го, Мади! Направи го сега ! — изръмжа той и се обърна с лице срещу Разрушителя.

Тогава Мади призова последната си искрица сияние, протегна се към последните си скъпоценни късчета от Сън и ги запрати към Цитаделата с всичката сила, която притежаваше. Маги обедини сиянието си с това на сестра си и известно време Дъбът и Ясенът стояха заедно под Люлката.

„Дали ще е достатъчно? — запита се Мади. — Или беше твърде малко и дойде твърде късно?“

Тя погледна отново към близначката си. Очите на Маги бяха насочени в точка някъде над Цитаделата и лицето й беше изкривено от съсредоточеност. Сребристата светлина на Ак , Дъба, струеше и бликаше от тялото й, изстрелваше се от пръстите, от очите й и дори от краищата на косата й. Но имаше и нещо друго — Мади забеляза, че Ак вече не е сам. Там имаше и друга следа, почти скрита в светлината, минаваше розова нишка, която наподобяваше червей в окото на бебе…

Тогава над Асгард внезапно блесна Северното сияние. Цялата Люлка пламна с толкова силна светлина, че почти заслепи Мади. Придружаваше я музика — китарата на Браги отново беше настроена и той вече празнуваше.

Над Цитаделата Йормунганд направи триумфална арка.