Джоанн Харрис - Руническа светлина

— И по-странни неща са ставали.

Не за пръв път през този дълъг и тежък ден Локи не знаеше какво да каже.

— Значи сега съм отново баща? — попита той. — Защото всички знаем как е свършвало това преди…

Сигин се засмя.

— Скъпи , настроен си толкова отрицателно . Получаваш шанс да започнеш отначало със съпруга, която толкова те цени, с две прекрасни деца и с дома на мечтите и единственото, което правиш, е да се държиш пасивно агресивно . Сега ела и поздрави момчетата, а аз ще се заема с вечерята.

Устата на Локи внезапно пресъхна.

„Съвършено — помисли си той. — Това звучи просто съвършено.“

— Е, какво чакаш?

— Ъъъ… трябва първо да се видя с Мади — заяви той и приемайки Облика на ястреб, избяга от мечтания си дом с такава скорост, сякаш целият Хел бе по петите му, без да изпитва каквото и да е съжаление, защото на мига беше решил, че съвършенството всъщност не е в негов стил.

Пет минути по-късно се приземи до малка и донякъде позната част от онова, което някога беше Мечешката гора, където Мади седеше сама до едно дърво и ридаеше така, сякаш сърцето й се късаше.

— Какво става? — попита Локи, след като си възвърна Облика (който, разбира се, беше напълно облечен в Асгард).

Мади извърна лице.

Хитрецът седна на покритата с мъх земя.

— Няма ли да се прибереш у дома? — попита той накрая.

— Това е той — отвърна Мади и безразлично махна с ръка. — Или поне всичко, което успях да спася — Хълма Червен кон, Мечешката гора, бащината ми къща, странноприемницата „Седемте спящи“ и онзи забавен, малък кръстопът на пътя към Фарнли Тайъс…

Локи сви рамене.

— Всеки си има предпочитания. Очевидно моите са за дома мечта . — Той погледна Съпружеството върху ръката си и усмихнат рече: — Ще си построя една барака, за предпочитане някъде много далеч от тук…

Мади му се усмихна уморено.

— Не мога да повярвам, че Захар вече го няма. Все още имам чувството, че ще го видя да наднича иззад някое дърво.

— По-вероятно от някоя изба — ухили се Локи. — Особено ако наблизо има странноприемница.

Очите на Мади се разшириха.

— Какво каза?

— Казах… — започна Хитрецът. — Хей, къде отиваш?

Мади вече беше скочила на крака.

— Избата — задавено отвърна тя. — Точно това е, Локи — избата !

Избата беше тъмна и миришеше на плъхове, Локи не беше никак впечатлен.

— Е, ако аз си строях своя дом мечта, щях поне да се опитам да го пооправя. — Той хвърли поглед към тухления под, където зееше дупка с големината на лисича бърлога, а в склада бяха разхвърляни парчета от счупени бъчонки, тухли, чакъл и пръст.

— Май тук е имало празненство — добави той и почука едно от празните буренца. — Изглежда, някой добре се е позабавлявал.

Но Мади не го слушаше. Вместо това тя коленичи до дупката, без да обръща внимание на праха и паяците, и прошепна нещо в тъмното.

— Наричам те Забраденкрал.

Тишина. Просто една празна къща.

— Има ли име, питомно е — продължи Мади. — Захар-в-Чувал… о, моля те , ако си там…

Иззад една купчина с буренца се разнесе съвсем слаб шум от движение, Мади се обърна и очите й светнаха.

— Това е просто плъх — рече Хитрецът.

Мади се изправи и поклати глава.

— Познавам плъховете — прошепна тя. — Захар, там ли си?

Тя бутна бурето встрани (то й се стори подозрително леко) и зад него се показа дребно мустакато лице и странни очи, златисти като сватбен пръстен, които надничаха изпод очукан шлем. Мади видя, че руната Тир вече не блести в следата му.

— Знам какво ще кажете, госпожице — Гоблинът вдигна покритите си с козина ръце. — Но се кълна — в живота на Капитана си — че не знам какво се е случило с всичката тая бира…

— Захар! — извика Мади и го вдигна в обятията си.

— Ей! — запротестира гоблинът.

— Мислех си, че си мъртъв! — възкликна Мади и отново заплака.

Захар я изгледа предпазливо. Очевидно беше луда. Но имаше силно сияние и…

— Капитане? — учуди се той, когато Локи се появи от сенките под стълбището на избата.

Хитрецът се ухили.

— Кой друг — отвърна той. — Върнал се е от света на мъртвите в чудесна … Сега пък защо плачеш, в името на Хел? — обърна се той към Мади, която явно не можеше да спре сълзите си, макар че едновременно с това се смееше на обърканото изражение на Захар.

— Той не си спомня, нали? — попита тя и избърса очи с опакото на ръката си.

— Какво да си спомням? — поинтересува се Захар.