Джоанн Харрис - Рунически знаци

— Предлагам да се махаме, докато още можем — каза Фрейр. — Тук сме прекадено уязвими, някой може да ни направи засада.

— Аз предлагам да изчакаме Скади — обади се Ньорд.

— Аз предлагам да тръгнем след Локи — намеси се Хеймдал.

— Ами Генералът? — попита Браги.

— Ами соколовата ми премяна? — попита Фрейя.

Идун не каза нищо, само продължи да си тананика.

А в коридора, който водеше към залата, двете фигури, сгушени в сенките, се спогледаха и се приготвиха да осъществят плана си.

Локи образува Ир и затаи дъх. Дотук добре — двамата с Мади бяха стигнали до Спящите без произшествия и което беше по-важно, без Ванир да заподозрат намеренията им.

Той вече чуваше гласовете от Залата на Спящите и през кръгчето на руната Бяркан виждаше цветовете на Ванир: златисто, зелено и морскосиньо. Локи със задоволство забеляза, че Ловджийката не е сред тях. Добре.

Сега идваше ред на трудната част от плана: онази, която щеше да го изложи на най-голяма опасност. Трябваше да се отвлече вниманието, така че Ванир да се разсеят и Мади да има възможност да вземе Шепнещия.

Затова Локи пое дълбоко дъх и закрачи напред — бързо, но небрежно — към входа на залата.

Пръв го забеляза Фрейр със златната броня и присви очи в опит да различи цветовете на новодошлия през паяжината от следи, с които беше изпъстрена залата.

Не се виждаха никакви цветове и това само по себе си беше достатъчно, за да го разтревожи, но не много. Все пак фигурата, застанала на входа на залата, изглеждаше твърде дребна, за да даде повод за тревога. Когато другите се обърнаха да я погледнат, новодошлата (момиченце на три-четири годинки) вдигна към тях очи, пълни с такава невинна молба, че дори Хеймдал се стъписа.

— Коя си ти? — отсече той, след като набързо се съвзе.

Детето (босо и само по мъжка риза) мило се усмихна и протегна ръка.

— Аз съм Люси — каза то. — Искате ли да си поиграем?

Ванир го изгледаха мълчаливо. На всички беше ясно (освен може би на Идун), че това е някакъв трик: разузнаване, отвличане на вниманието, може би капан. Те предпазливо огледаха залата: като че ли нямаше никого, освен къдрокосото дете, което стоеше само на входа.

Хеймдал оголи златните си зъби.

— Това не е дете — тихо каза той. — Ако не греша, това е…

— Ти гониш ухили се Локи.

И преди Хеймдал да се опомни, Хитрецът свали маската, светкавично прие огнения си облик и хукна през широката зала да се спасява.

Без да губят повече време, за по-малко от секунда, Ванир изпълниха въздуха с мисловни мълнии, летящи кинжали от руническа светлина, мрежи от син огън. Но Локи беше бърз и като използваше украсата и нишите в ледената зала, правеше маневри и объркваше нападателите си.

— Къде е? — крещеше Хеймдал и присвиваше очи срещу руническата светлина.

— Ку-ку! — подаде се Люси иззад един леден стълб в далечния край на залата.

Иза , запратена от различни ъгли, разби стълба на искрящи като диаманти късчета, но Хитрецът вече се беше измъкнал. В огнения си облик той ги поведе към дъното на залата, като избягваше магиите и руните, и още два пъти се показа в облика на Люси иззад една от прекрасните ледени конструкции. Когато Ванир го заобиколиха от всички страни, Локи се престори, че залита, и обърна лице, пълно с тревожна молба, към групата разгневени богове.

— Пипнах го! — възкликна Фрейр. — Няма как да се измъкне…

— Хей! — извика Люси и отново се преобрази, този път в птица, стрелна се право към тавана и към грамаданския централен полилей. По средата му светъл от наближаващия изгрев зееше тесният отвор, образувал се при падането на Локи.

Твърде късно Ванир проумяха плана му.

— След него! — провикна се Фрейр и се превърна в блатар, доста по-едър от птичия облик на Локи. Ньорд се преобрази в орел рибар с бели криле и нокти като кинжали, а Хеймдал стана сокол с жълти очи, бърз като стрела. Тримата се спуснаха след Хитреца, докато Фрейя мяташе мълнии през отвора в тавана, а Браги извади от джоба си флейта, засвири сарабанда и въздухът се изпълни с бързи смъртоносни ноти, които опърлиха перата на Локи и едва не го свалиха на земята.

Той се завъртя във въздуха, за миг загуби ориентация, после се опомни и полетя към небето. Орелът рибар съзря възможност и го наближи, но размахът на крилете му беше твърде голям за помещението, той избегна ято шестнайсетини, описа кръг и закачи древна ледена колона, разчупи я през средата и полетя безконтролно към гнездо от висулки, които образуваха централната част от тавана. Замръзналият полилей трепна, разтресе се и накрая започна да се разпада, като разпръскваше парчета лед, висели непокътнато в продължение на петстотин години в Залата на Спящите.