Уильям Фолкнер: Докато лежах и умирах

Освен Дарл. Най-сладкото същество, което съм виждала. На моменти губя вяра в човешката природа; налягат ме съмнения. Но Бог винаги ми връща вярата и ми разкрива щедрата Си любов към Своите чада. Не и Джуъл, неизменно най-скъпия на сърцето й, не и Джуъл. Той си гонеше екстрата от три долара! А хората одумват Дарл, бил особен, бил мързелив, само се мотаел, не бил по стока от Анс, Каш пък е сръчният дърводелец, който все захваща повече работи, отколкото може да свърши, обаче Джуъл помръдва само за пари или за да му се носи името, че и онуй разголено момиче, дето се е изстъпило с ветрилото над Ади и всеки път, когато някой се опита да каже на жената две думи, за да я поободри, тутакси отговаря вместо нея, изглежда, се опитва да попречи изобщо да я доближат.

Дарл беше. Той застана на вратата да види умиращата си майка. Просто я гледаше и аз отново усетих щедрата любов на Бога и Неговата милост. Разбрах, че с Джуъл просто е било преструвка, а истинската обич и разбирането ги е имало между нея и Дарл. Той само я гледаше, дори не пристъпи там, където тя можеше да го види и да се разстрои, понеже знаеше, че Анс ще го отпъди и той няма да я види повече. Дарл не каза нищо, само гледаше в нея.

— Какво искаш, Дарл? — изломоти Дюи Дел като в скоропоговорка, без да спира да вее ветрилото, отблъскваше на разстояние дори него.

Той не отговори. Стоеше и гледаше умиращата си майка, в прелялото му сърце нямаше място за думи.

Първия път с Лейф беряхме памук по редицата. Тате не се поти, щото ако се разболее, щяла да го хване умирачката, та и всички пишман помагачи като него. И Джуъл хич не го е грижа, той не е на нас по грижите, не сме си кръв по гриженето. А на Каш му иде да нареже на дъски дългите, горещи, тъжни, жълти дни и да ги закове връз нещо. Тате пък си мисли, че понеже съседите поначало си помагат, щото винаги е гледал те да му свършат неговата работа, ще разплете нещата. Но не вярвах, че Дарл ще се досети, точно той, който сяда да вечеряме, запилял очи някъде далеч над яденето и лампата, очи, пълни със земи, дето ги е изкопал от собствения си череп и е запълнил дупките от тях с простори отвъд земните.

Беряхме ние по браздата, гората приближаваше все повече, още повече, потайната сянка също, напреднахме с брането до потайната сянка с моя чувал и с чувала на Лейф. Защото когато чувалът ми се напълни до половина, му съобщих дали ще поискам, или няма да поискам, рекох, ако моят чувал е пълен, когато стигнем гората, няма да зависи от мен. Казах, че ако не ми е писано, чувалът няма да е пълен и ще обърна назад по съседния ред, но ако е пълен, нищо не мога да сторя. Това ще значи, че оттук нататък е писано да го правя, без да зависи от мен. Та беряхме си ние към потайната сянка и очите ни се давеха заедно, когато докосваха неговите ръце и мойте ръце, а аз не продумвах. Попитах го: „Какво правиш?“, и той отговори: „Пълня чувала ти“. Така когато стигнахме края на реда, моят чувал беше пълен и аз нищо не можах да сторя.

Затова се случи, защото не зависеше от мен. Тогава се случи, а после видях Дарл и той знаеше. Каза ми без думи, че знае, както без думи ми каза, че мама ще умре, и аз разбрах, че той знае, защото, ако ми беше казал с думи, че знае, нямаше да си помисля, че е бил там и ни е видял. Но разкри, че наистина знае, и аз се опълчих: „Нима ще кажеш на тате, нима ще го убиеш?“, без да произнасям думите, и той ми отвърна „Защо?“, без да произнася думата. Затуй мога с него да говоря със знаене и го мразя, защото той знае.

Той стои на вратата и я гледа.

— Какво искаш, Дарл? — питам го.

— Тя ще умре — казва.

А дъртият лешояд Тъл е дошъл да я види как умира, но аз знам как да ги преметна.

— Кога ще умре? — питам го.

— Преди да се върнем — отговаря той.

— Тогава защо вземаш Джуъл?

— За да ми помогне в товаренето — казва той.

Анс не спира да търка колене. Доченият му комбинезон е избелял; сукнената кръпка от празничен панталон на едното коляно лъщи като метал.

— Какво ми дойде до главата! — вайка се.

— От време на време човек трябва да предвижда някои неща — обаждам се. — Но в края на краищата няма лошо нито от едното, нито от другото.

— Тя ще иска да тръгне веднага — продължава той. — Джеферсън не е никак близо.

— Сега пътят е добър — казвам.

Но нощес се кани да вали. Неговите роднини ги погребват в Ню Хоуп, има-няма, на три мили оттук. Ама само на него прилича да си вземе жена, родена на цял ден тежък път с каруца, та като му умре, да си има беля.