Уильям Фолкнер - Докато лежах и умирах

Пред Бога богатството е нищо, защото Той вижда какво е в сърцето.

— Дали да не ги продам на пазара в събота? — умувам. — Наистина станаха чудни.

— Няма да изкараш и по два долара за парче — отсича Кейт.

— А те да не би да ми струват нещо — казвам. — Скътах сума яйца и размених една дузина за захар и брашно. Кифлите ми излязоха абсолютно безплатни, даже мистър Тъл проумя, че спестените яйца, далеч над бройката, която сме се уговорили да продадем, все едно сме ги намерили отнякъде или сме ги получили подарък.

— След като ти е поръчала кифлите, трябваше да ги купи — упорства Кейт.

Бог вижда какво е в сърцето. Ако по Негова воля едни хора гледат на честността различно от други, не е моя работа да се съмнявам в закона Му.

— Вероятно няма какво да ги прави — казвам. — А те наистина се получиха чудни.

Въпреки горещината юрганът е дръпнат до брадичката й и отвън се подават само двете китки и лицето й. Облегната е на възглавницата и изпъва врат, за да гледа през прозореца, а ние го чуваме, щом почне с теслата или триона. Ако бяхме глухи, щяхме да четем по нейното изражение, все едно го чуваме и виждаме. Лицето й се е стопило, костите под кожата й изпъкват като бели линии. Очите й са като две догарящи свещи в чашките на железен светилник. Но сетното спасение и всевечната милост още не са я споходили.

— Чудни станаха — викам, — ама не са като кифлите на Ади. — По калъфката на възглавницата си личи какви са й на туй момиче прането и гладенето, ако изобщо е имало гладене. Може пък това да й отвори очите колко сляпа е била да изпадне дотам, че да лежи тука на милостта и грижите на четирима мъже и едно щураво момиче. — Никоя жена в околията не може да се мери с Ади Бъндрън по печене на кифли — добавям. — Като нищо ще вземе да се вдигне да извади още една фурна, че да видиш тогава как ние с теб няма да продадем ни една от наште.

Издутината от тялото й под юргана не е по-голяма, отколкото на една дъска, а познаваш, че диша, само по шумоленето на сламата в дюшека. Дори кичурът коса на бузата й не потрепва, въпреки че застаналото над нея момиче й вее с ветрило. Докато я гледаме, тя прехвърля ветрилото в другата ръка, без да спира веенето.

— Спи ли? — шепне Кейт.

— Само наблюдава Каш отвън — отговаря момичето.

Чуваме триона в дъската. Стърже, сякаш хърка. Както се е разположила на раклата, Юла се извръща и поглежда през прозореца. Герданът много подхожда на червената й шапка. Да не повярваш, че го е взела само за двайсет и пет цента.

— Трябваше да купи кифлите — държи на своето Кейт.

Парите наистина щяха да ми дойдат добре. Но пък ми излязоха безплатни, като изключим печенето. Сега преспокойно мога да му кажа, че никой не е застрахован да стъпи накриво, но не всеки е способен да се измъкне без щети, ще му кажа. Не всеки може да си вземе грешката назад, тъй ще му кажа.

Някой влиза в ходника. Дарл е. Когато минава край вратата, не поглежда към нас. Юла проследява движенията му, докато отново изчезне от полезрението към задната част. Ръката й се вдига и леко докосва мънистата, после косата. Щом улавя, че я наблюдавам, очите й се опразват.

Тате и Върнън седят на задния трем. С палец и показалец тате издърпва долната си устна и насипва в нея ситно нарязан тютюн от капака на металната кутийка. Двамата извъртат очи след мен, докато пресичам трема, загребвам с кратунката вода от ведрото и отпивам.

— Къде е Джуъл? — пита тате.

Първото, което научих като малък, беше колко по-вкусна става водата, ако престои известно време във ведро от кедър. Мека и хладка, с лек дъх на горещ юлски вятър в кедрови клони. Трябва да отлежи поне шест часа и да я пиеш от кратунка. Водата никога не бива да се пие от метален съд.

А нощем беше още по-сладка. Имах навика да лягам на сламеника в ходника и да изчаквам, докато чуя, че всички са заспали, за да стана и да отида при ведрото. То чернееше черно като дигата, гладката повърхност на водата — кръгло гърло в нищото, и преди да го разбудя с моето загребване, зървах във ведрото може би звездица или две и може би звездица-две в черпака, преди да отпия. След това пораснах, възмъжах. И пак изчаквах всички да заспят, за да мога, както си лежа, да заметна ризата си нагоре, да слушам техния сън и да се усещам, без да се докосвам, да улавям полъха на прохладната тишина по слабините си и да се питам дали там някъде в мрака Каш не прави същото, дали не го прави от около две години вече, далеч преди аз да го поискам или да го мога.