Уильям Фолкнер - Докато лежах и умирах

Следим го с очи как се задава иззад ъгъла и изкачва стъпалата. Той не ни поглежда.

— Готов ли си? — пита.

— Ако си запрегнал — казвам. И казвам: — Почакай!

Той спира, обръща се към тате. Без да помръдне, Върнън изстрелва една плюнка. Плюе с достойнство и с премерена точност в сипаничавия прах под трема. Тате бавно трие длани о коленете си. Загледал се е отвъд билото на хълма, далече през полето. Джуъл изчаква миг, после отива при ведрото и пак отпива.

— Толкоз мразя да се колебая, че няма накъде повече — вайка се тате.

— Това са три долара — напомням.

Ризата на тате е по-избеляла по гърбицата от останалите части. По цялата риза обаче няма ни едно петно от пот. Никога не съм виждал петна от пот по неговите дрехи. Веднъж, когато бил на двайсет и две, му прилошало от работа на слънце и оттогава все разправя пред хората, че ако се изпоти, ще умре. Май си вярва.

— Ами ако не издържи, докато се върнете? — двоуми се той. — Ще си отиде разочарована.

Върнън плюе в прахта. Ще завали преди още да съмне.

— Тя разчита на нас — казва тате. — Ще иска да тръгне веднага. Познавам я. Обещал съм й да държа мулетата в пълна готовност и тя разчита на това.

— Значи трите долара със сигурност ще ни трябват — отбелязвам.

Той рее поглед над полето и трие ръце о коленете си. Откакто остана без зъби, устата му хлътва навътре бавно и равномерно, когато дъвче тютюна си. Брадясалата долна част придава на лицето му изражение на старо куче.

— Решавай по-бързо, че да имаме време да натоварим преди мръкнало — казвам.

— Мама не е толкова зле — подхваща Джуъл. — А ти, Дарл, да мълчиш.

— Така е — обажда се Върнън. — Днес изглежда много пò на себе си от седмица насам. Докато се върнете двамата с Джуъл, тя като нищо може и да седи.

— Вие май знаете най-добре — подмята Джуъл. — Често идвате да я наглеждате. Кога вие, кога вашите.

Върнън стрелва поглед към него. Очите на Джуъл приличат на топчета от светло дърво на пламналото му лице. Той винаги е бил по-висок с една глава от всички нас. Казвал съм им, затова яде повече бой от мама и затова тя го глези повече. Защото повече се мотае из къщи. И затова го кръсти Джуъл, казвал съм им.

— Стига, Джуъл — срязва го тате, но като че ли не слуша много-много. Взира се в далечината и търка колене.

— Можеш да заемеш от Върнън неговия впряг, а ние ще ви настигнем — казвам. — В случай че тя откаже да ни изчака.

— Затваряй си гадната уста! — озъбва се Джуъл.

— Тя ще иска да пътува с нашата каруца — изпъшква тате. Търка колене. — Какво ми дойде до главата!

— Това, че лежи там и гледа как Каш дялка оня проклет… — беснее Джуъл. Избухва свирепо и диво, но не произнася думата. Като малко момче в тъмното, което вика, за да си дава смелост, но изведнъж занемява, ужасено от шума, който вдига.

— Тя поиска така, иска да вървим с нашта каруца — казва тате. — Ще почива спокойно, като знае, че е здрав и домашен. За нея целият живот беше в дома и семейството. Сам знаеш много добре.

— Хубаво, нека е домашен — кипи Джуъл, — но как, дявол да го вземе, можеш да очакваш това да… — Бледите му като светло дърво очи пронизват тила на тате.

— Всякак ще издържи, докато го направи — обажда се Върнън. — Ще държи, докато подготвите всичко, до точния момент. А както са добри пътищата сега, ще я закарате в града за нищо време.

— Но се кани да вали — казва тате. — Нямам аз късмет. И никога не съм имал. — Трие ръце о коленете си. — Оня пусти доктор, появява се когато му скимне. Не стигнах да му пратя вест навреме. Но ако утре дойде и каже, че часът й наближава, тя няма да чака. Познавам я. С каруца — без каруца, няма да чака. И ще се разстрои, а аз няма да я разстроя за нищо на света. С всичките им семейни гробове в Джеферсън и с цялата й родна кръв, дето я чака там, тя няма да изтрае. Дадох й дума, че с момчетата ще я закараме толкова бързо, за колкото мулетата да вземат пътя, да не се тревожи. — Трие ръце о коленете си. — Какво ми дойде до главата!

— Само всички да не горяха от нетърпение да я изпратят там! — тросва се Джуъл с дивия си остър глас. — И Каш да не тряскаше и бичеше по цял ден под прозореца й онзи…

— Тя поиска така — прекъсва го тате. — А в теб няма нито обич, нито доброта към нея. Никога не е имало. Но ние, аз и тя, на никого не ставаме длъжници. Както е било дотук, пък тя ще спи по-спокойно, като знае, че дъските са издялани и гвоздеите са забити от родната й плът и кръв. Тя винаги е оставяла след себе си подредено и чисто.