Исабель Альенде - Отвъд зимата

Галилео Леон беше роден в Никарагуа и емигрирал нелегално в Съединените щати на осемнайсетгодишна възраст, но бе получил разрешение за постоянно пребиваване по силата на Закона за амнистията през 1995 година. Поради небрежност не беше направил постъпки за получаване на гражданство. Беше нисък на ръст, говореше малко и все нещо му беше криво; още от пръв поглед не вдъхваше доверие, нито симпатия.

Първата спирка беше Уолмарт, за да купят на Евелин дрехи и тоалетни принадлежности. Момичето реши, че сънува, като видя размерите на магазина и безкрайното многообразие от стоки, всяка една в различни цветове и размери, истински лабиринт от претъпкани с продукти разклонения. От страх да не се загуби завинаги, тя се вкопчи в ръката на пастрока си, който се ориентира като изпечен изследовател, заведе я направо на подходящия щанд и й каза да си избере бельо, тениски, три блузи, два броя джинси, една пола, рокля и хубави обувки. Въпреки че скоро щеше да навърши шестнайсет години, ръстът й съответстваше на десетгодишно американско момиче. Объркана, Евелин реши да избере най-евтиното, но като не познаваше парите, се бавеше дълго.

— Не гледай цените, тук всичко е евтино и майка ти ми даде пари, за да те облека — обясни й Галилео.

Оттам я заведе в един „Макдоналдс“ да хапне хамбургер с пържени картофи и гигантска чаша със сладолед, украсен най-отгоре с вишна, който в Гватемала можеше да нахрани цяло семейство.

— Теб не са ли те учили да благодариш? — я попита пастрокът по-скоро от любопитство, отколкото като упрек.

Евелин кимна, без да се осмели да го погледне, и облиза последната лъжица сладолед.

— Да не би да се страхуваш от мен? Не ям хора.

— Бла…бла… аз… — изломоти тя.

— Ама ти малоумна ли си, или заекваш?

— За…за…

— А, разбирам, извинявай — прекъсна я Галилео. — Щом не можеш да говориш като хората, не знам как ще се оправиш с английския. Ама че работа! Какво ще те правим.

Прекараха нощта в мотел за шофьори на тирове. Стаята беше мръсна, но имаше душ с топла вода. Галилео й нареди да се изкъпе, да си каже молитвите и да легне от лявата страна на леглото, защото той винаги спял до вратата, имал тази мания. „Ще изляза да пуша и като се върна, искам да си заспала“, й каза. Евелин веднага се подчини. Взе си бърз душ и си легна с дрехи и с маратонки, зави се до носа с покривката на леглото, престори се на заспала, а в ума си планираше как ще избяга веднага щом мъжът я докосне. Чувстваше се много изморена, болеше я рамото и сърцето й се свиваше от страх, ала призова баба си и това й вдъхна смелост. Знаеше, че нейната маминка със сигурност ходеше в църквата да пали свещи за нея.

Галилео се забави повече от час. Свали си обувките, влезе в банята и затвори вратата. Евелин чу пускането на водата в тоалетната и с крайчеца на окото го видя да се връща в стаята по долни гащи, тениска и чорапи. Приготви се да скочи от леглото. Пастрокът сложи панталоните си на единствения стол, заключи вратата и изгаси лампата. През износените щори на прозореца се процеждаше син отблясък от неоновата табела на мотела и в полумрака Евелин го видя да застава до своята част на леглото. Шепнешком Галилео Леон дълго се моли. Когато най-сетне се мушна в леглото, Евелин вече спеше.

Напуснаха мотела в девет часа само с по едно кафе в стомаха и гладни. Лусия настоя да идат да закусят някъде, имаше нужда от топла храна в нормална чиния, никакви картонени кутии и китайски клечки, каза. Влязоха в заведение от веригата „При Дени“ и жените си поръчаха угощение от палачинки с мед, а Ричард зарови лъжица в безвкусни овесени ядки. Когато тръгваха предишния ден от Бруклин, се разбраха, че ще се движат всеки поотделно за пред хората, но с времето предпазливостта им се поразхлаби, започнаха да се чувстват толкова добре заедно, че дори Катрин Браун съвсем естествено бе включена в групата.

Пътят беше по-добър, отколкото предния ден. През нощта беше валял незначителен сняг и температурите продължаваха да са малко под нулата, но вятърът беше утихнал, а снегът беше разчистен от шосетата. Можеха да се движат по-бързо и при тази скорост Ричард пресметна, че ще стигнат до колибата около пладне — съвсем по светло, за да се разпоредят с лексуса. Ала час и половина по-късно, след един завой, на сто метра пред себе си видя мигащите сини и червени светлини на няколко полицейски коли, които бяха блокирали пътя. Нямаше отклонение, а ако обърнеше назад, щеше да привлече вниманието.