Исабель Альенде - Отвъд зимата

Стомахът му се качи в гърлото заедно със закуската и устата му се наля с жлъчен сок. Гадене и призрачното видение на неотдавнашната диария го изпълниха с тревога. Опипа горния джоб на якето си, където обикновено държеше розовите хапчета, но не ги намери. В огледалото видя отзад Лусия да му прави окуражителен знак с кръстосани пръсти. Отпред имаше няколко спрели коли, линейка и пожарна кола. Един полицай му посочи да се нареди на опашката. Ричард свали грейката и го попита какво става с най-спокойния тон, на който бе способен.

— Верижна катастрофа.

— Има ли пострадали, старшина?

— Нямам право да давам подобна информация.

Опрял чело в ръцете си на волана, разстроен, Ричард зачака с останалите шофьори, броейки секундите. Пожар гореше в стомаха и в хранопровода му.

Не помнеше да е имал толкова киселини някога, изплаши се да не би язвата му да се е спукала и да е започнала да кърви вътре. Какъв беше този нещастен късмет да попаднат в задръстване точно в момента, когато се разхождаха с мъртвец в багажника и вътрешностите му заплашваха да се преплетат. Ами ако е апандисит? Овесените ядки бяха грешка, не помисли, че разхлабват стомаха. „Ако тези скапани полицаи не освободят пътя, ще се насера тук и сега, само това ми липсва. Какво ще си помисли Лусия, че съм някакъв кекав лигльо, смотаняк с хронична диария“, възкликна на глас.

Минутите се влачеха бавно като охлюв в часовника на колата. В този момент звънна мобилният му телефон.

— Добре ли си? Изглеждаш като изпаднал в несвяст. — Гласът на Лусия стигна до него сякаш от небесата.

— Не знам — отвърна й и повдигна глава от волана.

— Психосоматично е, Ричард. Нервен си. Вземи си хапчетата.

— В плика в твоята кола са.

— Ще ти ги донеса.

— He!

Видя Лусия да слиза от субаруто през едната врата, а Евелин с Марсело в ръце през другата. Лусия отиде най-естествено до лексуса и почука с кокалчетата на пръстите на прозореца му. Той смъкна стъклото, готов да я посрещне с крясъци, но тя бързо му подаде хапчетата в мига, в който един от полицаите тръгна към тях с широки крачки.

— Госпожице! Стойте си в колата! — й нареди.

— Извинете, старшина, да имате случайно кибрит? — го попита тя с красноречив жест на пушач, който поднася цигара към устните си.

— Качвайте се в колата си! И вие също! — изкрещя мъжът на Евелин.

Чакаха трийсет и пет минути — субаруто с включен двигател, за да работи парното, а лексусът, същински хладилник, — докато освободят пътя. След като си тръгнаха линейките и пожарната кола, полицията разреши на колите в двете посоки да потеглят. Когато минаха край мястото на удара, видяха преобърната камионетка с четирите колела нагоре, една неузнаваема кола с напълно смачкана предница, която беше блъснала камионетката отзад, и трета кола, покачена върху първата. Денят беше ясен, бурята беше преминала и нито един от тримата шофьори не бе помислил, че под снежния слой има засипан лед.

Ричард беше глътнал четири таблетки против киселини. Все още усещаше жлъчния сок и позивите в стомаха. Караше превит върху волана, окъпан в студена пот, със замъглен от болка поглед, убеден все по-дълбоко с всяка изминала минута, че кърви отвътре. По мобилния съобщи на Лусия, че не издържа повече, и спря на първото разширение, което видя. Тя паркира зад него в момента, в който той отвори вратата и шумно повърна на настилката.

— Ще потърсим помощ. Трябва да има болница наблизо — каза Лусия, подавайки му салфетка и бутилка с вода.

— Никаква болница. Ще ми мине. Трябва ми тоалетна.

Като не даде възможност на Ричард да й противоречи, Лусия нареди на Евелин да кара субаруто, а тя седна зад волана на лексуса. „Карай бавно, Лусия. Нали видя какво може да се случи, ако колата поднесе“, посъветва я Ричард, преди да се свие на кравай на задната седалка. Каза си, че в абсолютно същата поза, отделена от него единствено с облегалката и пластмасова преграда, лежеше Катрин Браун.

Когато Ричард живееше в Рио де Жанейро, там се пиеше методично; това представляваше социално задължение, част от културата, неотменимо изискване на всяко събиране, включително и служебно, утеха в дъждовна вечер или в горещо пладне, стимул за политически дискусии, лек срещу настинка, тъга, неудачи в любовта или разочарование след футболен мач. Ричард с години не се беше връщал в този град, но предполагаше, че нещата си продължаваха постарому. Определени навици живеят с няколко поколения, докато отмрат. По онова време той поглъщаше толкова алкохол, колкото и неговите приятели и познати, нищо изключително, мислеше. Много рядко се напиваше до несвяст, това беше доста неприятно състояние; предпочиташе усещането за плаване, образа на свят без ръбове, благ, свеж. Не беше отдавал значение на пиенето, докато Анита не го превърна в проблем и не започна да брои чашите, отначало дискретно, а сетне унижавайки го с коментари на висок глас пред други хора. Издържаше на алкохол, можеше да изпие четири бири и три кайпирини без фатални последици; напротив — стеснителността му се изпаряваше и той смяташе, че става очарователен, ала се въздържаше заради спокойствието на жена си и заради язвата, която от време на време му поднасяше неприятни изненади. Никога не спомена пред баща си, на когото често пишеше, за пиенето, тъй като Джоузеф беше въздържател и не би го разбрал.