Исабель Альенде - Отвъд зимата

Денят са влачеше час подир час, минута след минута, отчайващо бавно. Слънцето се измести на хоризонта, подпалвайки земята със сухата жега на пламнала жарава, съвсем различна от горещината, която Евелин познаваше. Жаждата й беше толкова силна, че престана да усеща глада. Поради липса на дървета, под които да се подслони на сянка, тя изрови земята с пръчка сред някакви храсталаци, за да пропъди смоковете и змиите, и там се сви колкото можа, като преди това заби пръчката в пръстта, за да може отместващата се сянка да й показва времето, както бе виждала да прави баба й. През равни интервали чуваше минаването на коли и ниско прелитащи хеликоптери, но като разбра, че всеки път се движат по един и същи маршрут, престана да им обръща внимание. Беше объркана, чувстваше главата си размекната, като пълна с памук, мислите й се блъскаха. По пръчката позна, че е станало пладне, и тогава я връхлетяха първите халюцинации, формите и цветовете на аяуаска [16] Аяуаска е вид лиана, от чиито листа се приготвя халюциногенна напитка, използвана от шаманите като лечебно средство. — Б. пр. , броненосци, мишки, малки ягуарчета без майка си, черното куче на Андрес, мъртво от четири години, което й се яви в отлично здраве. От време на време се унасяше в сън, смазана от палещата жега, замаяна от умора и жажда.

Бавно, безкрайно пестеливо започна да напредва следобедът, но жегата си оставаше същата. Черна, дълга и дебела усойница пролази по крака й като ужасяваща милувка. Вкаменено, момичето замръзна, без да диша, усещайки тежестта на влечугото, докосването на сатенената му кожа, извиването на всеки мускул в това подобно на маркуч тяло, което се плъзгаше, без да бърза. Не приличаше на нито една от змиите в нейното село. Когато влечугото си тръгна, Евелин скочи на крака и дълбоко пое въздух, замаяна от ужасния шок, с готово да изхвръкне от гърдите й сърце. Нужни й бяха часове, за да дойде на себе си и да се успокои; нямаше сили да прекара цял ден изправена и втренчена в земята. Устните й бяха напукани, кървяха, езикът й се бе подул като мекотело в пресъхналата й уста, кожата й гореше в треска.

Най-сетне се свечери и започна да захладява. Евелин беше изцедена, не я интересуваха повече змии, прилепи, граничари с пушки, нито кошмари, населени с чудовища, чувстваше само необходимост спешно да пие вода и да си почине. Свита на кравай на земята, тя се предаде на нещастието и на самотата с желание бързо да умре, да издъхне в съня си и повече да не се събужда.

Момичето не издъхна през тази втора нощ на американска територия, както се беше надявало. Събуди се на разсъмване в същото положение, в което беше заспала, без никакъв спомен от случилото се, след като беше напуснала лагера в Нуево Ларедо. Беше дехидратирана и след няколко безуспешни опита успя да протегне крака, да се изправи, да намести ръката си в превръзката и да запристъпва като старица. Болеше я всяка жила в тялото, но най-много я измъчваше жаждата. Най-напред трябваше да намери вода. Неспособна беше да фокусира поглед, нито да мисли, ала беше живяла винаги сред природата и опитът й подсказа, че наблизо има вода — заобиколена беше от тръстики и храсти, а знаеше, че те виреят на влага. Подтиквана от жаждата и тревогата, тръгна напосоки, подпирайки се на същата пръчка, която й беше послужила да определя времето.

Успя, криволичейки, да се придвижи на около петдесет метра напред, когато шумът от мотор съвсем близо я накара да спре. Инстинктивно залегна по очи на земята и се сниши максимално във високата трева. Моторът мина съвсем близо и тя успя да чуе гласа на някакъв мъж, който говореше на английски, и друг, глух глас като по радиовръзка или телефон, който му отговаряше. Остана да лежи неподвижно дълго след като моторът се беше отдалечил, но накрая жаждата я принуди да продължи да се придвижва на четири крака между треволяците и да търси реката. Тръни драскаха лицето и шията й, някакъв клон съдра тениската й, а камъните разраниха ръцете и коленете й. Изправи се и продължи да върви приведена, опипом, без да се осмелява да покаже глава, за да се ориентира. Утрото едва започваше, но светлината вече блестеше ослепително.

Изведнъж дочу шума на реката ясен като в нова халюцинация и това я обнадежди да ускори крачка, забравяйки всяка предпазливост. Първо усети калта в краката си, а сетне, като разтвори тревите, се озова пред Рио Гранде. С вик се хвърли във водата до пояс, пиейки отчаяно с шепи. Студената вода премина през нея като благословия, тя продължи да пие на големи глътки, без да мисли за мръсотията и мъртвите животни, които плаваха в тези води. На това място реката не беше дълбока и тя можа да се наведе и потопи цялата, наслаждавайки се безкрайно на водата върху напуканата си кожа, върху разместеното рамо, върху издрасканото лице, а в това време черната й коса се разстилаше като водорасли около нея.