Исабель Альенде - Отвъд зимата

Пътниците се намираха само на няколко километра от отклонението, когато чуха сирена и пред тях изникна полицейска кола, чакаща притаена зад едни храсти. Лусия видя сигналните лампи да святкат между нея и субаруто, което я следваше. Обмисли съвсем сериозно възможността да даде газ до дупка и да рискува живота си, но Ричард я спря с вик и тя промени плана си. Измина още няколко метра, така че да спре в канавката. „Сега вече е свършено с нас“, каза Ричард и с усилие се изправи. Лусия смъкна прозореца и зачака без дъх, докато патрулната кола спря отзад. Край нея мина субаруто, като намали скорост, но тя успя да направи знак на Евелин да продължава, без да спира. Миг по-късно приближи един полицай.

— Вашите документи — нареди той.

— В нарушение ли съм, старшина?

— Вашите документи.

Лусия изрови от жабката документите на лексуса и му ги подаде заедно с международната си шофьорска книжка, като си каза, че имаше вероятност валидността й да е изтекла, не помнеше кога точно я беше вадила в Чили. Мъжът внимателно ги огледа и насочи поглед към Ричард, който беше седнал и си оправяше дрехите на задната седалка.

— Слезте от колата — нареди на Лусия.

Тя се подчини. Треперещите й крака едва я държаха права. Светкавично й мина мисълта, че точно по този начин се чувства всеки афроамериканец, спрян от полицията, и че ако Ричард караше, отношението към него би било различно. В този момент Ричард отвори вратата и слезе, превит.

— Изчакайте в превозното средство, господине! — му извика полицаят, като докосна с ръка калъфа на оръжието си.

Ричард клекна, разтърсен от позиви за повръщане и изхвърли остатъка от овесената закуска в краката на мъжа, който отстъпи, погнусен.

— Болен е, има язва, старшина — му каза Лусия.

— Вие каква сте му?

— Аз… аз… — запелтечи Лусия.

— Тя е моя прислужница. На работа е при мен — успя да изломоти Ричард между два спазъма.

Мъжът машинално подреди стереотипите по местата им — латиноамериканска прислужница кара господаря си най-вероятно в болницата. Мъжът имаше вид на действително болен. Интересното е, че жената показа чуждестранна книжка — и друг път полицаят беше виждал международно разрешително за кормуване. Но Чили? Къде ли беше това? Изчака Ричард да се изправи и му посочи да се качи в автомобила, ала този път гласът му беше помирителен. Застана зад лексуса, повика Лусия и й посочи багажника.

— Да, старшина. Случи се току-що. Имаше верижна катастрофа по пътя, може би сте разбрали. Някаква кола, която не успя да спре, ме удари, но дребна работа, само леко огъване и стъклото на фара. Сложих лак за нокти на крушката, докато намеря резервна да я сменя.

— Длъжен съм да ви дам…

— Но аз трябва да закарам господин Боумастер на лекар.

— Сега ще ви пусна да си вървите, но трябва да смените фара в рамките на двайсет и четири часа. Ясно ли е?

— Да, старшина.

— Нуждаете ли се от помощ за болния? Мога да ви придружа до болницата.

— Много ви благодаря, старшина. Не е необходимо.

Лусия седна отново зад волана със силно сърцебиене, мъчейки се да успокои дишането си, докато полицейската кола се отдалечаваше. „Ще получа инфаркт“, си каза, но след трийсет секунди се разтресе от нервен смях. Ако й бяха лепнали глоба, самоличността й и данните на автомобила щяха да останат регистрирани в полицейския доклад и тогава опасенията на Ричард щяха да са се сбъднали в най-ужасните си краски.

— Измъкнахме се на косъм — каза, като изтри сълзите си от смеха, но на Ричард никак не му беше забавно.

Субаруто ги чакаше на един километър по-напред, а не много дълго след това Ричард откри отклонението към къщурката на Орасио — едва видима пътека, криволичеща между боровете и покрита с няколкосантиметров сняг. Напредваха бавно в гората, молейки се колите да не заседнат; нямаше и следа от човешко присъствие в продължение на десет минути, докато изведнъж не се появи наклонения покрив на като излязла от приказка къщурка, нагиздена с ледени висулки вместо с коледна украса.

Изтощен от повръщането, но с по-слаби болки, Ричард отключи катинара на външната врата с ключа, паркираха колите и слязоха. Отвори резето и се наложи да натисне с тежестта на цялото си тяло, за да помръдне вратата, защото дървото беше набъбнало от влагата. Като влязоха, ги лъхна неприятна миризма. След като изтича до тоалетната, Ричард им обясни, че къщата бе стояла затворена повече от две години и със сигурност прилепите и други животинки я бяха завзели.