Ървин Уелш - Екстази (Три розови рейв романа)

— Иска ми се всичко да е по-неподвижно — каза Фред — съвсем, съвсем неподвижно.

На режисьора Бари съвсем не му беше до подобни забавления.

— Божичко, Фреди, вземи си почивка този следобед, иди в болницата и го направи с някой наистина неподвижен — простена той — Дано това поне подейства върху либидото ти.

Всъщност, идеята не бе никак лоша.

— Защо пък не, стар пръч като мен — усмихна се Фреди и привика един от служителите да му поръча такси от Шепърдс Буш до „Сейнт Хъбин“. Докато пътуваше през Уест Лондон, изнервен от тътренето на таксито в претовареното движение, той промени плановете си. Каза на шофьора да кара към една книжарница в Сохо, която често посещаваше.

Фреди намигна на човека зад щанда преди небрежно да се залута към дъното на магазина. Там един мъж с доста странни, рогови рамки на очилата, които отпиваше чай от чаша с надпис „Футболен клуб Гълингхям“, се ухили на Фреди.

— Как е, Фреди? Как си, приятелче?

— Бива, Бърти, бива, стар негоднико. А ти?

— Не се оплаквам. Ето, имам нещо тук като за теб…

Бърти отвори заключения шкаф и започна да рови сред някакви кафяви пакети, докато не откри един, надписан с черна химикалка — „ФРЕДИ“.

Фреди го взе, но не го отвори. Вместо това посочи с глава отсрещните рафтове с книги на стената. Бърти се усмихна.

— Днес няма много нови неща — каза той и се приближи към стената. Той дръпна една дръжка и се отвори врата. Зад нея се намираше малка, тясна стая с метални рафтове, запълнени със списания и видео касети. Двама мъже ровеха из тях. Фреди влезе и дръпна зад себе си вратата. Един от мъжете му беше познат.

— Как е Пъркс, стари-и-и приятелю?

Пърки Наваро отклони поглед от корицата на „Дълъг език — лезбо сладурчета №2“ и се усмихна на Фреди.

— Фреди, скицо. Как си?

Той се пресегна отново към рафта. Стори му се, че е забелязал двойничка на сестра Лорейн Гилезби в „Горещи путки 78“.

Оказа се, че нямат нищо общо, просто косата беше същата.

— Добре съм, ч-е-е-рна овца се не г-у-уби, знаеш — отпочна Фреди, но забеляза разсеяността на Пърки. — Н-е-ещо интересно ли има?

— Така ми се стори, ама че, за жалост — каза Пърки разочаровано.

— С-и-игурен съм, че все-е-е ще си паднеш по н-е-е-щичко. Как е моят „А-а-нгел“, оправя ли-и-и се?

— Доста по-добре е.

— Поне е на д-о-о-бро място. Днес см-я-я-там да се отбия и да я в-и-и-дя. И без т-о-о-ва трябва да ходя на среща там, заради камп-а-а-нията за събиране н-а-а средства.

— В сравнение с преди, промяната е очевидна — ухили се Пърки, оживявайки се отново. — Дори смята скоро да се върне към писането.

— Бр-а-а-во.

— Да, а там има и една млада сестричка, дето й се грижи… едно мъничко шотландче… много добре й се отразява. Осен това гаджето си го бива. Всъщност, сега се ровичкам да открия нещо сходно…

— Какв-о-о ново са д-о-о-карали?

— Има нещо, дето Бърти ми каза, че вчера пристигнало от Хамбург, но е ей там — каза Пъркс, отвеждайки Фреди към един от рафтовете.

Фреди взе едно от списанията и набързо го разлисти.

— Не е зле-е, д-о-о-ри никак не е зле. Миналата седмица си взех едно много г-о-о-тино списанийце, д-е-е-то си пъхат отзад цели юмруци. Имаше и момч-е-е-та и момичета, но не мога да си представя как вс-ъ-ъ-щност го правят. Ако няколко дни само съм имал запек, после доста з-о-о-р виждам да го изкарам.

— Сигурно са тъпкани до козирката с разни лекарства, които отпускат мускулатурата — обясни Пъркс.

— Разпускащи медик-а-а-менти… хммм… сигурно, доста добре ги отваря, а?

— Точно така. Това е номера. Така пише. Май си мислиш да пробваш, а? — засмя се Пърки.

Фреди се ухили и показа всичките си зъби на Пърки. Той се отдръпна, за да избегне зловонния дъх на телевизионната звезда.

— Знаеш, че н-и-и-кога не съм отказвал н-и-и-що, приятелче.

Потупвайки приятеля си по гърба, Фреди си взе пакета, излезе от магазина и викна ново такси. Беше решил да посети Ребека Наваро, жена, която като всичките й приятели, той ласкаеше най-безсрамно. На шега той й измисли прякор „Ангела“. Това много й се харесваше. Все пак, след свиждането, Фреди възнамеряваше да прекара по-дълго време с други свои приятели, които хората обикновено описват като „отишли си“, макар за него те да бяха съвсем подходящи и в пълна наличност.

Вечерта, преди да настъпи промяната в живота на Глен, той бе принуден да се моли на приятеля си Мартин.

— Хайде, само опитай. Имам готини хапове, тези с амстердамското плейбойче на тях. Това е най-доброто.