Ървин Уелш - Екстази (Три розови рейв романа)

— Наблюдавах вашата разюздана веселба, господа, и трябва да ви уведомя, че пиянските ви брътвежи не са достойни и за най-разпасаните редници, събрани от миньорските селища на Ланкашър!

Другият войник, разпознавайки по тона, че насреща му говори офицер беше по-предпазлив:

— А кой, разрешете да попитам, сте вие, сър?

— Полковник Маркъс Кокс от Хаус Каранбър, трети съсекски полк. Бих искал да науча кои сте пък вие двамата, вие, които петните мундира на Короната, обиждайки една лейди с положение в обществото, която милосърдно се грижи за Лорда на Денби?

— Как разбрахте, сър? — възкликна Лорейн изненадана.

Маскировката й можеше да заблуди Денби, отдаден на отчаяните си мисли как по-скоро да се върне при една тъпоумна овца след оргиите си в Лондон, но не можеше да подведе Маркъс Кокс, чието здраве и бдителност се бяха възвърнали напълно.

— Простете, скъпа Мис Лорейн — каза галантният млад полковник и се обърна отново към двете разгонени отрепки. — Какво ще кажете в свое оправдание?

— Ами, хиляди извинения, мадам… помислихме ви за обикновена прислужница…

— Чудя се — каза Маркъс, — като офицер, отговарящ за дисциплината в собствения си полк, как ли ще реагира моят добър приятел Сенди, полковник Александор, когато научи как младшите му офицери са се отдали на нечувана разюзданост?

— Сър… нека ви обясня… скоро ще ни изпратят на фронта срещу ордите на Наполеон. Ние… просто не знаехме, че… това е дама от обществото. Сър, родителите ми не са богати и моята длъжност в армията е от огромно значение за прехраната им… умолявам ви… — започна открито да се моли по-арогантният от двамата младоци, а по лицето му се изписаха страх и болка.

Лорейн се замисли за собствения си произход. Припомни си жертвите, които нейните родители бяха направили, за да бъде тя част от светското общество.

— Вината е в мен, Маркъс. Аз съм виновна, че се предреших по подобен начин, за да проследя незабелязана нашия скъп Денби… — извика Лорейн.

Маркъс хвърли бегъл поглед към Лорейн и пак се обърна към двамата мъже. С ръка на кръста и презрително извити устни, той ги огледа от главата до петите.

— По природа аз не съм човек, лишен от състрадание — обясни Кокс на двамата млади офицери. — Нито пък съм застрахован от изкушенията на плътта, особено пред стреса на предстояща битка. Колко добре ми е познато всичко това. Но когато офицери от британската армия обидят по такъв недопустим начин една уважавана от мен лейди, аз съм длъжен да поискам удовлетворение. Всички други аргументи бледнеят — изсъска заплашително той, а гласът му премина почти в шепот. После изведнъж изкрещя: — И така, ще имам ли честа?

— Но, ваше благородие — започна по-кроткият от двамата, загубил ума и дума, буквално треперейки целия, сякаш насреща му бяха дулата на наполеоновата гвардия, — не можем да приемем дуел с висш офицер! Да не говорим за благородник с вашето положение! Това би било ужасно! Какво извращение само би било, да застанем срещу някой, с когото би трябвало да сме рамо до рамо в името на Англия! Моля ви, ваше благородие, признаваме се виновни за разюзданото си поведение и сме съгласни, че дължим огромно извинение за отношението си към тази дама, но умолявам ви на колене, не търсете подобно възмездие от нас!

— И двамата ли смятате така? — попита Кокс.

— Да, сър — отвърна другият.

— Да ви вземат мътните, аз ще получа своето удовлетворение! — проехтя гласът на Кокс в тъмнината. — Готови ли сте да ми го дадете?

— Сър… умолявам ви… как бихме могли?

Двамата се свиха вцепенени под могъщия гняв на своя началник.

Маркъс усети влага по разпенените си устни и бясно туптене в гърдите.

— Пред себе си виждам мъже, лишени от достойнство, непригодни да бъдат част от доброто общество, недостойни за военния си чин нагли мекотели, готови да продадат душата си, само и само да спасят треперещата си от страх, нищожна плът!

— Умолявам ви, сър… в името на свещена Англия! Ще получите желаното удовлетворение, но какво да е то?

— Много добре — каза Кокс след минута размисъл. — Тъй като отказвате да защитите честта си, се налага да прибегна до порядките на своя полк. Чувствам се задължен да наложа традиционните наказания за младши офицери, пристъпили правилата на военната дисциплина. Свалете панталоните си! И двамата! Заповядвам ви!

Маркъс се обърна към Лорейн:

— Моля ви, Лорейн, влезте в каретата, това не е зрелище за дами!

Лорейн се подчини, но не се сдържа да повдигне завесата. Видя как младшите офицери останаха голи от кръста надолу и после, заставайки гърбом, се превиха над крайпътното ограждение. Тя не можеше да гледа повече, но чу крясъците първо на единия и после на другия, последвани от вика на Маркъс: