Ървин Уелш - Екстази (Три розови рейв романа)

Още беше светло, но Пърки Наваро бе прекалено замаян от алкохола и не забеляза връхлитащата го кола. Не забеляза нищо докато не почувства удара и не се прекатури през глава. Чак в болницата, когато за малко дойде в съзнание разбра, че нещо се бе случило. През тежкия си ступор, Пърки успя да види скупчилите се около леглото му странни лица, лицата на спешния екип. Едното лице му бе познато. Зад Внимателните изражения на безпристрастна загриженост се подаваше една ехидна физиономия, която гротескно се кривеше в разместения му фокус.

Пъркс почувства, че си отива, но забеляза как това лице се доближава към него и последните думи, които чу Пърки Наваро, бяха.

— В д-о-о-о-бри р-ъ-ъ-це-е си, Пърки, стари-и-и приятелю. Ще се п-о-о-грижим за теб както трябва…

За жалост, Пърки Наваро почина. Същата вечер Ивон Крофт, по време на почивката си, слезе в патологията, за да види Глен. Тя чу някакви особени звуци зад една от вратите в отделението.

— Кой е там? — попита тя Глен.

— Това е просто Фреди — усмихна се Глен. — Стар приятел на покойния. Вълнува се. Отдава му последна почит по свой си, особен начин.

— О — каза Ивон, — звучи трогателно.

— Да — каза Глен. — Ще идем ли да пийнем кафе? Тя се усмихна и той я поведе към столовата.

Двама души играеха особено ключова роля в болничното настоятелство на „Сейнт Хъбин“. И за двамата участието в тръста беше изгодно, макар и по различни начини. Тези мъже бяха решени да не отстъпват онова, което имаха и на което държаха.

Единият от тях бе Алън Суийт. Той поиска разяснителна среща с все по-враждебно настроения патолог Джофри Клемънс, за да обсадят неспирните му протести срещу злоупотребите в неговото отделение.

Патологът тъкмо започна да говори, когато почувства напоения с хлороформ парцал през устата си. Той се съпротивляваше, но Фреди Роял, вторият човек, засегнат от откритията на патолога и евентуалните последствия, бе от здрав селски корен и имаше изключително силни ръце.

Алън Суийт веднага се притече на помощ в укротяването на патолога, които скоро изпадна в несвяст. Когато Джофри Клемънс частично дойде в съзнание, направи безполезен опит да помръдне, опъвайки здравите въжета, с които бе привързан. Оказа се, че е притиснат от една перхидролена блондинка на име Кенди, която бе напъхала дълбоко в ануса му огромен изкуствен пенис, привързан към корема й. Другото момиче, на име Джейд, се потриваше, седнало върху брадатата му мутра. Клемънс се почувства безметежно спокоен.

— О-о-о, става чудно! — провикна се Фреди Роял и стартира камерата в бившата квартира на Пърки. — Тия отпускащи лекарства са голяма работа, нали Джофри, стари развратнико?

Клемънс, притиснат от Джейд, само успя да простене тихо в безметежната си омая.

— Много хора могат да видят този запис, Джофри. Разбира се ти и аз знаем, че това няма да се случи — усмихна се Суийт.

— Вс-ь-ъ-щност, ст-а-а-а-ва дума за би-з-з-нес, както винаги — засмя се Фреди. — О-о-ох, т-о-о-ва си г-о-о бива!

Във „Форум“ Ребека изживяваше най-хубавите часове от живота си досега. Заедно с музиката, наркотикът я издигаше към нови висоти. Тя седеше спокойно на бара, наслаждавайки се на МДМА и звуците в себе си. Погледна Лорейн, която танцуваше на апокалиптичната музика от клаксони и виещи сирени, шантав урбанистичен кошмар, насложен върху примамващ, неустоим брейкбийт. За да си почине, Ребека бе придружила Лорейн до дома й в Ливингстън. Лорейн танцуваше с група свои познати, мъже и жени. Това бе първата нощ с „джънгъл“ във „форум“ с няколко от най-добрите лондонски диджеи. Лорейн изглеждаше щастлива. Ребека си помисли за заглавието на книгата си: „Лорейн отива в Ливингстън“. Сигурно никога нямаше да бъде публикувана. Това нямаше значение.

По средата на ливингстънския „джънгъл“, нещо се случи с Лорейн. Тя се усети как прегръща някой, как целува устните на едно лице, което през цялата нощ бе близо до нейното. Беше хубаво. Беше както трябва. Тя се радваше, че се е върнала в Ливингстън. У дома.

Щолдорф беше много красиво селце, притежаващо хубостта на типичните пощенски картички от Бавария. Намираше се на около осемдесет мили североизточно от Мюнхен, сгушено в полите на Байришевалд сред пищната растителност на баварската гора. Сегашното село, всъщност бе по-късният Щолдорф. Средновековните руини на първото селище се намираха на малко повече от миля надолу по пътя, където преди много време придошлите води на Дунав бяха помели част от него. За да избегнат водната стихия, обитателите преместили селото по-далеч от реката, точно под гористите хълмове на издигащата се към чешката граница планина.