Ървин Уелш - Екстази (Три розови рейв романа)

— СЕГА ЩЕ ВИ СТАНЕ ЯСНО КАК СЕ ВАДИ НОЖ! СКАПАНИ ИЛФОРДСКИ ЛАЙНА!

Оставихме Илфордския чекиджия да лежи на паркинга. Щеше да му се стъжни и още, ако не беше един от нашите хора. Не от Майл Енд, а от Фирмата. Те сами се наричат Фирмата, но не са истинската Фирма. Тази вечер го доказахме. Нещастни кашици. Мислят се за нещо повече.

Както и да е, оставихме копелето вън и тръгнахме да влизаме в Трейпс, за да си довършим питиетата. Бал си свали тениската и я омота около ранената ръка. Същински Тарзан. Ръката му бе много зле и имаше спешна нужда от зашиване в близката лондонска болница, но това щеше да почака. Ставаше дума за шоу, за слава.

Егати кефа. Влязохме нахилени като два чеширски котарака. Нашите извикаха от радост. Още щом ни видяха, няколко от илфордските копелета фъснаха за секунди през вратата. Лес от тяхната банда дойде при нас.

— Е, момчета, стана както го искахте — честно и по правилата — каза Лес.

Не е лошо копеле този Лес, свестен пич е, ако се сещате какво искам да кажа.

Бал, обаче хич не беше на кеф. И нищо чудно с тая накълцана ръка.

— Кви правила, бе, смотаняк. Някои беше дал нож на оня изрод Хипо! — вика Бал.

Лес само повдигна рамене, за да покаже, че не е знаел нищо. Може и така да е било. Лес не е лош по принцип.

— Не съм забелязал нищо, Бал. Къде са ония двамата, Грийни и Хипо?

— Оня дето се отваряше много, Грийни ли беше? За последно го видях разглобен на малки парченца да лежи на паркинга. А Хипо, другото копеле духна към метрото. Сигурно е отпрашил към източен Лондон, от другата страна на шибаната река. Голям бегач ще излезе от него!

— Хайде, Бал, всички тук сме от Уест Хям. Никой не се съмнява в това — каза Лес. Лес беше свестен, но нещо в него ме дразнеше. Отдръпнах се леко назад и му набих една главичка право в носа. Чух как костта изпука и той се запрепъва назад, опитвайки се да спре шурналата кръв с ръка.

— Мамка му. Таралеж… ние сме от една и съща страна на барикадата… не трябва да се бием помежду си… — започна да реди той, едвам поемайки си дъх, докато кръвта се лееше по пода.

Шуртеше като водопад. Добър удар. Твърде много кръв, обаче. Трябваше да си държи главата вдигната нагоре, смотанякът му неден. Някой трябваше да му подаде поне носна кърпа.

— Това да ви е за урок, илфордски скапаняци — изкрещя Бал, кимвайки към мене. После погледна към Шортхенд и Рикси. — Хайде, момчета, дайте по едно за Лес и ония пичове. Все пак сме една фирма!

— Ей! — изцепих се към илфордските копелета. — Някой да донесе на Лес кърпичка или вземете пешкира от кенефа! Направете нещо или искате да му изтече цялата кръв?

Те веднага скочиха, шибаняците му.

Погледнах към Крис, собственикът, който миеше някакви чаши. Изглеждаше ядосан.

— Извинявай, Крис — провикнах се аз. — Просто светнах един пич за някои неща. Никакви проблеми.

Той кимна. Стабилно копеле е този Крис.

На ония от Илфорд хич не им беше до веселби и един по един, в индианска нишка, постепенно се измъкнаха, измисляйки си всякакви предлози. Бал не искаше да си тръгва, докато и последният не се пръждоса. Копелето се надуваше заради ръката. Не му се искаше оня, Хипо, да ходи да се скука, че кофти е нарязал не друг, а Бари Лийч.

Като не остана никой от тях, Рикси ми каза:

— Тъпо беше, Таралеж. Не трябваше да трошиш Лес така. Той е готино копеле. Всичките сме от едната страна на шибаната барикада.

Да бе, клетият нещастник си е достатъчно потрошен от екстази. Не ми се занимаваше да обяснявам.

— Глупости — каза Бал. — Таралежът е прав. Ти ме изпревари, Дейв. Вярно, ние имаме нужда от тези копелета, но не чак толкова, колкото те си мислят.

— Просто нещо не ми хареса поведението му — казах им аз. — Не се отнасяше с необходимото уважение, нали разбирате?

Рикси поклати глава, явно ядосан и така нататък. Той не остана още дълго, което беше много добре, защото след като закарахме Бал да го зашият, аз, той и Шортхенд, се забихме веднага у тях, за да съставим план за довечера. Всъщност, трябваше да го направим много преди това, ако тъпите илфордски чекиджии не ни се бяха изпречили насреща.

У Рикси всички бяхме доволни от себе си. Е, предполагам на Бал не му беше чак толкова весело, заради ръката. Огледах се в цял ръст в голямото огледало на Рикси. Здраво копеле, мамка му. Помпах всеки ден здраво във фитнеса. Само някои дребни детайли, като че ли трябваше да се изпипат.

Погледнах приятелите си. Понякога и те са големи издънки, но по-добри от тези нямаше къде да намеря.