Ървин Уелш - Екстази (Три розови рейв романа)

— Was ist los? Bist du krank? — попита я една възрастна жена.

Бригите продължи да пищи. Лицата на коледната тълпа се втренчиха в нея.

Полицията нямаше почти нищо, от което да тръгне. Млада двойка била забелязана да се отдалечава с количка в близост до магазина, където бе изчезнал синът на Бригите. Никой обаче не си спомняше как точно са изглеждали евентуалните похитители. Никой не беше обърнал внимание — просто още една двойка с дете. Свидетелите все пак отбелязваха, че е имало нещо странно около двамата. Нещо, което трудно би могло да се определи с думи. Нещо в начина им на придвижване.

Осем дни по-късно покрусеното семейство получи анонимен пакет от Берлин. В него се съдържаха две увити в полиетилен малки, сини, подпухнали, пълнички ръчички. И двамата веднага разбраха какво е това и какво означава, но само Гюнтер разбираше причината.

Полицейските лекари изказаха мнение, че няма никакъв начин детето да е оцеляло при подобна ампутация, извършена с толкова груб инструмент, нещо като трион. Над лактите имаше следи от менгеме. Ако шокът не бе убил малкият Дитер Емерих, то детето бе загинало за минути от огромната загуба на кръв.

Гюнтер Емерих разбра, че собственото му минало го връхлита, за да получи разплата. Той влезе в гаража и се застреля в устата с пушка, за чието съществуване жена му дори не подозираше. Бригите Емерих бе открита силно дрогирана от съседите, лежаща в локва кръв и с прерязани вени. Тя бе откарана в клиника за душевно болни в покрайнините на Мюнхен, където прекара последните шест години в пълно вцепенение.

Ако трябва да съм искрен, хич не ми беше до подобни тъпи усложнения. Същата вечер бяхме планували един удар. Да де, ама нещата сами се подредиха по такъв начин. Тук, при нас, не се идва така, с цяла банда. Поне на наша територия тия номера не вървят.

— Дошли сме да се разберем, значи — вика онова нагло копеле от Илфорд.

Обърнах се към Бал, после пак погледнах тоя отворен боклук от Илфорд.

— Ами да се разберем тогава. Но вънка.

Копелето веднага сви платната. Отворкото и приятелчето му, дето се пишеше голямо тарикатче, хич, ама като ти казвам, хич не бяха щастливи от поканата.

Лес от Илфорд, той не е кофти пич, се намеси:

— Хайде момчета, не ни трябват усложнения. Зарежи, Дейв.

Как да стане тая работа, а? Ще ми идват на приказки. Тия не ми ги пробутвай. Без да му обръщам внимание, кимнах на Бал и се запътихме към вратата.

— Ей, вие — посочи Бал оня, отворения и приятелчето му, — айде навън, копелета!

Тръгнаха след нас, но явно не им стискаше. Няколко копеленца от Илфорд взеха да се надигат след тях, но Рикси им извика:

— Сядайте на шибаните си задници и си пийте бирата. Те ще се оправят.

И така, аз и Бал сгащихме двамата илфордски юнаци. Нямаше накъде да мърдат като агънца на заколение. Изведнъж гледам, единият кретен вади нож. Другият като видя, живна и тръгна да посяга, вместо кротко да си отнесе пердаха. Той ми отпери няколко яки, но беше забравил, че съм тежка категория, а той лека и че нямам нищо против да отнеса две-три крошета, само за да се докопам по-близо до него. Така и стана. След това всичко свърши със скоростта на светлината. Праснах го право в челюстта и му теглих няколко шута. Копелето гушна асфалта на паркинга.

— Гледай ти, нашият бил същински Рембранд! Не можеш го отлепи от платното! — изкрещях на ошашавения смотаняк, който неизвестно защо вече не беше толкова нагъл. Сложих кубинката си на врата му и яко го притиснах. Нашият започна да пищи и да се задушава. Наритах го още няколко пъти. Много жалко значи. Моят вече не можеше да отлепи, така че се хвърлих да помагам на Бал.

Отначало не го видях никъде, но след малко той се появи втрещен и с изцъклени очи, а от ръката му течеше кръв. Изглеждаше доста зле. Шибаното му, безочливо лайно го беше рязнало и после духнало.

— Намушка ме в ръката мръсното копеле! Извади нож точно като бях на милиметри от него! Тоя е вече труп! Казвам ти, майка му студен ще го целува! — разкрещя се Бал. В този момент той видя оня смотаняк, когото бях помлял и в очите му проблесна пламъче. Нашият още лежеше и пъшкаше на асфалта.

— КОПЕЛЕТА! МРЪСНИ ИЛФОРДСКИ ЧЕКИДЖИИ! — изпадна в бяс Бал и започна с неистова сила да рита нещастника, който се бе свил на топка, за да предпази пършивата си мутра.

— Чакай, Бал, ще ти го отворя — казах аз и заритах копелдака в основата на гръбнака. Той започна да се гърчи, откривайки меките си части за шутовете на Бал.