Ървин Уелш - Екстази (Три розови рейв романа)

— Не, Джайлс, твърде реалистично е. Човек не може да живее, как да го кажа, вечно с глава, завряна отзад, нали?

Това е от лекарствата, помисли си Пъркс. Най-накрая напълно се смахна.

— Скъпа Ребека — примоли се Джайлс. — Помисли малко.

Той започна да се разхожда напред-назад, размахвайки ръце.

— Кой чете тези книги? Клетите домакини, разбира се, тези, на които се крепи цялото ни славно общество. Тези, които поддържат мъжете си, за да могат да ходят на работа, тези, които отглеждат децата. Ти ги познаваш добре, през цялото време ги гледаш по рекламите за перилни прахове. Да, те наистина се трудят усилено. И подобно на робите в полето, го правят с усмивка и да, с песен в сърцето! Тяхната работа е скучна, неблагодарна и унизителна и те имат нужда от своя отдушник. О, да, следобедните телевизионни предавания наистина помагат, но кой е истинският лек, който прави живота им поносим? Това са розовите романи „Мис Мей“ от Ребека Наваро. Там те се потапят в прекрасния романтичен свят, които ти, скъпа, създаваш. Всички настоящи и бъдещи домакини се нуждаят от теб.

— Точно така — строго кимна Пърки. — А си тръгнала да се занимаваш със содомия и революция. Тези крави със замъглени от валиум глави ще изхвърлят ужасени книгата ти. И тогава къде ще отидем ние?

— Ти ми кажи, скъпи? — подразни го Ребека.

— На улицата, за да продаваме шибаната ти велика книга, ето къде! — избоботи Пърки.

Ник Армитидж-Уелсби докопа свободната топка, търкаляща се по края на мелето и се затича напред към вратата на другия отбор, като премина майсторски двама от противниците. Малкото публика на стадион „Ричмънд“ почувства приятния гъдел на очакването, защото знаеше, че Армитидж-Уелсби има силата и бързината да достигне до голлинията. Въпреки объркването в защитата пред него, той едвам подаде топката на съотборник и се строполи в калта.

При пристигането си в болницата „Сейнт Хъбин“, той вече беше сдал Богу дух, ставайки жертва на масиран инфаркт.

Тялото му лежеше на носилка в болничната морга и бе подложено на щателен оглед от Фреди Роял.

— Охооо, т-о-о-зи си г-о-о бива-а-а! Изгл-е-е-жда съ-ъ-всем мл-а-а-дичък…

Фреди се доближи още повече.

— Ей, Фреди — каза Глен вяло. — Имаме нов патолог, някаква откачалка. Клемънс. Той… така да се каже, още не е запознат с порядките тук. Дежурството му започва от по-късно, така че, карай го по-полека.

— Да-а-а, ще б-ъ-ъ-да мн-о-о-го н-е-е-жен и вним-а-а-телен с теб, нали знаеш, скъ-ъ-ъ-пи мой? — каза той и се обърна към Глен. — Моля те, бъди т-а-а-ка люб-е-е-зен и дай м-а-а-лко хирургически конци на стария Фреди.

Глен се намръщи и изпухтя, но започна да рови в едно чекмедже, откъдето извади цяла макара. Нека Фреди прави каквото иска, помисли си Глен. Тази вечер той излизаше с Ивон. Първо на кино и после ще купонясат по клубовете. С парите на Фреди щеше да й купи нещо хубаво. Парфюм. Скъп парфюм, уточни той. Само да види лицето й, когато й го подарява. Това му беше достатъчно.

Фреди взе две подпорки и ги завърза около омекналия пенис на трупа. После напъха четириъгълна кутия от бисквити между краката му и закрепи члена в изправено положение.

— Сега, само ще почакаме да започне да се втвърдява този красавец и тогава наистина ще се позабавляваме! — усмихна се Фреди.

Глен се извини и излезе в преддверието.

Лорейн изкарваше доста време у Ребека. Помагаше й с ръкописа. Ходиха до Британския Музей, до Картонения град, преминавайки през спирките на метрото, където майки с недохранените си деца просеха.

— Видях тази картина в Мексико Сити преди десет години — въздъхна Ребека — и си мислех, че такова нещо никога не може да се случи тук, никога не може да стане в Англия. През цялото време ти се иска да се обърнеш на другата страна. Иска ти се всичко да е измама, просто нагласено, иска ти се да повярваш всичко друго, освен истината.

— Която е, че тези хора нямат пари да нахранят децата си, а правителството пет пари не дава — цинично се усмихна Лорейн. — Те се интересуват само от това, дали богатите си тъпчат още повече гушите.

Лорейн понякога звучи толкова коравосърдечно, помисли си Ребека. Това не е за добро. Когато загубиш човещината си, печелят тези, срещу които се бунтуваш. Розовите романи бяха нещо повече от собственото й творческо въображение. Нали трябваше да има, все пак, някакво място за романтика, за истинска романтика? Романтика за всеки и не само на страниците на книгите.