Ървин Уелш - Екстази (Три розови рейв романа)

Клемънс изглеждаше потресен.

— Искам да кажа — продължи Суийт, — не би ли могло, тези контузии и разтягания на сфинктера, както и следите от семенна течност, да се дължат на някой шегички и закачки, вероятно през полувремето в съблекалнята, малко преди клетника да бъде предаден на нас?

— Не и според моето професионално мнение — отхвърли ледено версията Клемънс. — И между другото, бих искал да знаете, че и аз съм учил в частен мъжки пансион и съм играл ръгби с огромен ентусиазъм, макар че бях далеч от нивото на Армитидж-Уелсби. Със сигурност твърдя, че никога не съм бил свидетел на подобни инциденти, за каквито намеквате и се съм особено засегнат от недодяланите ви нападки.

— Съжалявам, ако съм ви обидил с нещо Джофри. Въпреки това, като мениджър на тръста, съм длъжен да ви напомня, че аз изцяло поемам отговорността пред членовете на фонда, които от своя страна отговарят за всяка евентуална злоупотреба…

— А какво ще кажете за отговорността си към пациентите и техните роднини?

— Това се подразбира и е съвършено ясно. Тези неща са синоними. Но аз не мога просто ей така да обвиня персонала в некрофилски наклонности. Ако пресата се докопа до подобно нещо, ще ни направи на мат и маскара! Доверието на обществеността към болницата и нейното ръководство ще рухне. За подобренията, които се въвеждат, като например най-модерната сканираща техника за диагностика в новото отделение за превантивна медицина, тръстът до голяма степен се обляга на добрата воля, изразяваща се в благотворителни дарения на многобройните ни заможни спонсори. И ако без нужда започна да вдигам паника…

— Като мениджър, вие и ръководеният от вас екип сте задължени, именно заради обществеността, да разследвате случая — прекъсна го Клемънс.

Суийт осъзна, че Клемънс олицетворява всичко, което той ненавижда. Арогантният предразсъдък за вродено морално превъзходство, внушаван в частните мъжки училища, бе по-нетърпим дори от омразата му към работническата класа, от която сам произхождаше… Копелетата можеха да си го позволят, паричните проблеми не ги безпокояха. Суийт беше заложил всичко за разширяването на имота си в Ричмънд, точно до Темза. Той беше не по-голям от кибритена кутийка, когато го купи. Отново предстояха плащания на сметки и нещата се нареждаха идеално, благодарение на покровителството на Фреди. Сега всичко беше застрашено, беше застрашено собственото му съществуване и то от едно незначително, арогантно копеле, което се бе родило със сребърна лъжичка в устата.

Суийт пое дълбоко въздух и се опита да възстанови излъчването си на безпристрастен професионалист.

— Разбира се, ще бъде проведено щателно разследване…

— Постарайте се — изръмжа Клемънс — и освен това се постарайте да съм плътно информиран за хода на разследването.

— Разбира се… Джофри… — усмихна се неестествено Суийт, стискайки зъби.

— Довиждане, Мистър Суийт — отсече Клемънс и излезе.

Суийт сграбчи с юмрук писалката и издълба думата „ПУТЬО“ през редовете на тефтера с такава злост, че откъсна едновременно шест страници и остави следи по дузина под тях. После вдигна телефона и набра някакъв номер.

— Фреди Роял?

Страница 156

Лорейн проследи Лорд Денби по целия път през града, чак до оная бърлога за опиум, която той напоследък често навестяваше. Облечена в стари дрехи, със забрадка на главата, така че лордът да не види лицето й, тя изглеждаше като просто слугинче. Маскировката й се оказа ефикасна. В някои отношения дори твърде ефикасна. Непрекъснато я подкачаха всякакви отрепки и босяци, които след поредния запой се прибираха по домовете си.

Тя запази самообладание и просто ги подминаваше. Двама, облечени с нещо като военни дрехи обаче не преставаха да й досаждат с подмятанията си, докато изведнъж не й препречиха пътя.

— Обзалагам се, че хубавелката доста си я бива в някои игрички — каза с мазен тон единият.

— Мисля, че се сещам за какви игрички става дума — похотливо се усмихна вторият.

Лорейн се вкамени. Тези пияни войници явно я бяха объркали с проста слугиня. Тъкмо щеше да отвори уста, когато усети трето присъствие зад гърба си.

— Предупреждавам ви да не безпокоите тази дама — чу се отзад.

Лорейн се обърна и видя красив млад мъж, който се измъкна от тъмнината.

— Къв си ти бе? — отвърна едното от момчетата. — Върви си по пътя и не се меси.

Непознатият продължаваше да стои съвсем спокойно. Лорейн разпозна предизвикателната извивка на устните, макар лицето да беше още скрито в сянка. Когато реши да се обърне към младите войници, той заговори властно: