Ървин Уелш - Екстази (Три розови рейв романа)

— Моля те, ела — каза тъжно Ребека. — Моля те.

Лорейн тъкмо беше приключила смяната и се канеше да си ляга. Миналата нощ бе изкарала здрав купон в клуба и сега не беше в добра форма, но като чу гласа на Ребека, наметна каквото й падне и взе такси до Кенсингтън, Никога не бе чувала толкова болка и отчаяние в човешки глас.

Лорейн се срещна с Ребека в бара близо до метрото, точно зад ъгъла, където беше квартирата. Веднага разбра, че се беше случило нещо ужасно.

— Аз бях предадена, грозно предадена — каза тя със студен, треперещ глас. — Плащала съм му, за да… всичко е било лъжа. Лорейн… пълна лъжа — разхлипа се тя.

Лорейн се чувстваше объркана. Никога не бе виждала Ребека в подобно състояние. Това просто не беше тя. Беше далеч от онази ексцентрична, ту привлекателна, ту отблъскваща жена, която познаваше от болницата. Сега бе просто уязвима и напълно реална. Пред нея седеше посестрима в беда, а не някоя шантава леля.

— Какво да правя сега… — завайка се тя.

Лорейн я погледна в очите.

— Въпросът не е какво ще правиш ти сега, а какво ще прави оная перверзна твар. Ти държиш парите. Не можеш вечно да зависиш от някого, Ребека, камо ли от някакъв нещастен извратеняк. Огледай се наоколо. Досега не си го забелязала, защото толкова ужасно дълго време си си завирала главата отзад и си живяла в тази своя приказна страна. Така просто си развързала ръцете му да те експлоатира и дои по подобен начин!

Ребека се сепна от избухването на Лорейн Досети се, че зад това има нещо друго. През собствената си болка усети в гърдите й да се надига съчувствие.

— Лорейн, нещо май не е наред при теб? Какво има? — Ребека не можеше да повярва, че приятелката й говори по подобен начин. Не и Лорейн. Не и сестричката й…

— Такова, че всеки ден в болницата виждам хора, които си нямат нищо. После се връщам в Ливингстън и виждам пак такива хора. А ти, ти имаш всичко. И какво правиш? Оставяш някаква жалка свиня да го пропилее?

— Знам… знам, че в главата ми се въртят само романтични историйки… знам, че както казваш, живея в измислен свят. Сигурно от писане на толкова много глупости съм започнала сама да им вярвам… не знам. Знам само, че през цялото време Пърки беше до мен, беше насреща за всичко.

— Винаги до теб… да те гледа как ставаш все по-дебела и жалка и да те насърчава да си седиш на задника като някой дебел, тъп зеленчук. Да се правиш на глупак, за да угодиш на другите… Знаеш ли какво си приказвахме за теб в отделението? Казвахме си — „Как може да е толкова тъпа!“. Тогава приятелката ми Ивон се намесваше — „Хич не е глупава, щом изкарва толкова пари, а ние се мъчим тук за мизерните си заплати“. Да, точно така се говореше за теб. Това ни караше да разсъждаваме другояче. Мислихме си — „Тя се оправя с всичко, прави се на малоумна, но ги скъсва, копелетата му“. И сега изведнъж ми казваш, че той те е крал години наред и дори не си се усетила.

Ребека почувства как някакъв необуздан гняв се надига у нея.

— Ти… ти… ти просто мразиш мъжете. Трябваше да го забележа по-рано… не мразиш романтичните истории, ти мразиш мъжете, нали? Нали!

— Не мразя мъжете, мразя само типа, който изглежда, че ми е писано непрекъснато да срещам.

— И какъв е този тип, моля ви се?

— Ами, започна се още от училище. В гимназията „Крейгсхил“ ми викаха Лорейн Ги-Лезби. Викаха ми лесбийка, само защото бях вече на тринадесет с добре оформени цици, но не исках да се чукам с всеки, които ми хвърли око или ми се натиска. Просто защото не исках да им се пусна. Изкарах отлични оценки, четох за изпити и ме приеха в Университета. Новият съпруг на майка ми не можеше да спре поне за малко да ми пуска ръце, че да седна да чета за изпитите. Трябваше да се разкарам и реших да дойда тук и да работя като сестра. А и сега всички се повтаря — непрекъснато ми скачат, непрекъснато гледат да ме прекарат в болницата. Просто искам да ме оставят на мира. Сякаш вече изобщо не познавам себе си, дори не знам дали съм обратна или не… Искам да ме оставят на мира, за да реша за себе си.

Сега Лорейн плачеше, а Ребека беше тази, която трябваше да я утешава.

— Няма страшно, мила… всичко е наред. Още си толкова млада… толкова е объркващо. Ще откриеш някой…

— Точно това не искам — подсмърчаше Лорейн. — Не искам да намирам, когото и да било. Поне сега-засега. Искам да открия първо себе си.

— Аз също — каза с нежен глас Ребека — И ми е нужен приятел, които да ме подкрепи.

— Да, и на мен — усмихна се Лорейн. — Сега какво ще правим?