Саския Сарджинсън - Близначките

Изолта се изкачва по пътеката към вълнолома. Отдалечава се от паркинга и плажът остава вдясно от нея; вляво са блатата. Във високата трева клечи мъж с бинокъл, насочен към ятото гъски в полето; гъските кълват по земята, оплакват се с остри бъбриви крясъци. Спомня си наблюдателя на птици, когото срещаха като деца — как се появяваше на един раздрънкан велосипед, облечен в закопчан догоре анорак, независимо от времето. Понякога внезапно проблясване на слънцето, отразено в стъклото на бинокъла, ги предупреждаваше за присъствието му, напомняше им, че трябва да внимават, за да не открие той скривалището им. По-късно се е питаше за него. Но нито тя, нито останалите трима знаеха името му, нито откъде е. Дори не можеше да си спомни как изглеждаше — лицето му винаги беше скрито под плетена шапка и онзи черен бинокъл.

Острите треви и морската лавандула я шибат по глезените. Извън заслона на брега вятърът е силен и тя е благодарна, че е така. Има нужда от хладина, от чувството, че се пречиства. По-добре е. Гаденето е преминало. Над главата й се стрелва полска чучулига и изцвърчава. Кулата се извисява над равния пейзаж.

Тежката кръгла маса доминира над хоризонта. Куполовидният стъклен покрив блести и примигва на слънцето. Наоколо има ограда, някой е посадил дървета и цветя, за да превърне твърдата земя в градина. Отблизо се вижда, че кулата е претърпяла и други изменения. В стената има нова синя врата, най-обикновен вход в края на едно стълбище, заместващ отвора високо в тухлите, до който стигаха с помощта на въже.

На един шезлонг лежи руса жена, от скута й се изплъзва списание. В сянката на кулата е паркирана тъмносиня бебешка количка с големи сребристи колела. Над козирката й виси тюлена мрежа, предлагаща защита от хвърчащите насекоми. Изолта стои и гледа. Жената е с тъмни очила. Цялата е облечена в бяло, презрамките на потника й са смъкнати, за да се избегне появата на бели ивици. Изолта е обзета от внезапното желание да извика, да захвърли, подобно на камък, някоя обида към това установено, луксозно спокойствие. Кулата беше тяхна. Пълна е със съкровени спомени. Как се осмелява тази непозната да лежи на шезлонг и безсрамно да излага на показ своето самодоволно невежество?

Изолта поглежда нагоре към високата каменна постройка. Прозорците са остъклени. Чуди се дали чайките и гарваните се удрят в стъклата, опитвайки се да намерят пътя си навътре, и дали вонята от изпражненията им е останала. Защитната кула е превърната във вила, където едно семейство се оттегля през уикендите; придобивка, с която да впечатляват приятелите, насядали около масата им за вечеря. Жената вероятно живее в Челси. Мъжът й сигурно е натрупал парите си от рекламен бизнес. Сякаш чула мислите на Изолта, непознатата сяда и поглежда над очилата си.

Изолта бързо отстъпва назад, обръща се. Засрамена е. Всеки момент жената или невидимият й съпруг ще приближат и ще я попитат какво иска. Поема надолу по вълнолома към плажа. Краката й така треперят, че едва удържат тежестта на тялото й. Отпуска се безсилно върху стръмния чакъл. Прегръща колене, обърнала лице към морето. Не знае колко време е седяла така, но движението на вълните е хипнотизиращо, успокояващо. Сред плисъка им се чуват детски гласове.

Изолта си мисли за камъчето в ръката на Джон. Линиите по него бяха стари, издълбани с върха на нож. Предполага, че самият той ги е направил. Но ако е дал на Виола този камък преди толкова много години, защо Виола не й беше казала?

Изолта си припомня усещането от устните на Джон върху своите: поддаващата се плът, върховете на зъбите му върху езика й. Беше го оставила да я целуне, без да разбира чувствата. Не знаеше защо го е сторил. Макар че дори и тогава бе наясно, че като цяло момчетата я харесват. Съучениците й в училище й подхвърляха разни неща, а Майкъл винаги я гледаше някак особено. Но сега излиза, че Джон и Виола са споделяли една тайна. Тя се опитва да намери смисъл в това ново откритие, въпреки че то започва да дере като ренде по спомените й.

Мама беше в кухнята. Скочи, отвори уста, сякаш да каже нещо. Но щом ме видя да куцукам след Изи с ръка върху раната, устните й се затвориха в права линия. Докато ме настаняваше на една табуретка в кухнята и премяташе хавлиена кърпа около раменете ми, поклащаше глава.

— Честна дума, Виола. Избираш най-неподходящия момент. — Сложи чайника да заври. — Какво си направила?

Изглеждаше красива и чиста, косата й лъщеше, устните й бяха свежи като листенца на роза. Беше облечена в рокля на цветя, която не бях виждала преди. Мама препаса престилка, сипа вряла вода и сол в едно легенче и се зае да потапя вътре една кърпа, да я изцежда и да попива лицето ми.