Саския Сарджинсън - Близначките

Бил се появява иззад ъгъла с къс камшик в ръка. Изненадва се, че я вижда, но докосва шапката си за поздрав.

— Не можете да стоите настрана, а?

Изолта се усмихва.

— Оказа се, че познавам един от… затворниците. Приятел ми е от детинство. Чудех се, дали бих могла да си поговоря за малко с него, ако е някъде наоколо?

Бил се почесва по главата.

— Е, не е съвсем позволено, но… хайде, само този път. Кого търсите?

Тя му казва. Бил кима.

— Отзад е.

Махва към конете и каруцата.

— Днес ще вземем участие в местно погребение. Така че трябва да вървя. Може ли да приключите бързо? Ако искате отново да видите Кечпол, по-добре да минете по съответния ред.

Джон е сам на полето. В ръцете си стиска лопата. Навежда се, забива лопатата в конската тор, после изхвърля съдържанието й в една ръчна количка. Ризата му лепне потна по гърба. За момент се спира да избърше чело с ръкав.

Изолта се обляга на портата, не е сигурна дали да отиде на полето, или да извика от мястото си. Но в този момент Джон поглежда към нея. Обляга лопатата на количката и приближава.

— Знаех, че ще се върнеш. — Лицето му лъщи от пот.

— Така ли? — Пръстите й стисват горната греда на портата. Дървото е грубо под допира й.

— Още отпреди, искам да кажа. Двамата с Майкъл знаехме, че пак ще ви видим. Но си мислех, че онази, която ще дойде, ще бъде Виола. — Той отново поглежда над рамото й, сякаш проверява за сестра й.

— Разполагам само с минута. Не искам да създавам проблеми на Бил.

— Бил е добряк.

— Да. Така е.

Джон примигва насреща й. Слънцето свети в очите му. Изолта вижда отражението на дърветата и своята собствена сянка, плуваща през синьото на ирисите му.

— Дойдох в Съфолк, за да ви намеря — обяснява тя. — Отидох до старата ви къща, срещнах се с Джуди.

— Не съм я виждал, откакто влязох в затвора — отвръща той. — Тя не иска. Не я обвинявам.

— Джуди ми каза за…

Лицето му прилича на маска. Изолта подушва миризмата на сол по кожата му, вкиснатата воня на кон. Една муха докосва лицето му и той я прогонва.

— Съжалявам. — Тя отмества поглед встрани. — За Майкъл.

Джон поглежда отнесено зад нея. Устните му се стягат.

Изолта си спомня за ножа на Майкъл: дългото острие в кожената ножница. Другият близнак имаше навика да опитва с пръсти наточения като бръснач ръб, достатъчно остър да пререже висящ конец с един замах. Нож на мъж. Инструмент. Оръжие. Чуди се дали Джон го е използвал в момента, в който е загубил контрол над себе си, когато обърканият свят е станал червен и тъмен.

Поглежда към ръцете му, опитва се да не мисли за това. Забелязва, че са опръскани с боя. Поглежда по-отблизо. По пръстите му има следи от маслени бои — зелено, охра и синьо. Цветовете се лющят между златистите косъмчета на загорелите му, покрити с лунички ръце.

— Рисувал ли си?

Думите й увисват в тишината и Изолта усеща как я затиска срам, примесен със страха, че няма да получи отговор. Джон е ням и непроницаем. Тя пристъпва неловко от крак на крак и поглежда към най-горната греда на портата — дъската е изхабена от времето и опръскана с птичи курешки.

— Наричат го арттерапия — тихо отвръща той. — Обичам да рисувам. Но този, който имаше талант, не бях аз.

— Чух за картините на Майкъл. — Поглежда го с облекчение. — Хубаво е, че ти също рисуваш. Какво?

— Лица — отвръща Джон, дъвчейки вътрешната страна на устната си. — Рисувам лица.

— Може би — колебливо започва тя, — може би някой път ще ми позволиш да ги видя.

Иска да използва думи, които ще имат смисъл и ще бъдат значими. Ще й се да има куража да го разпита за Майкъл, за случилото се и за това как се чувства. Но не може. Годините помежду им са изтрили всяка следа от някогашната им близост. Отсъствието и чувството за вина са ги превърнали в непознати.

— Ами… — Изолта кашля, търси какво друго да каже, някакво звено, някаква връзка, която да направи. — Странно е как се развиват нещата. През цялото време, докато си бил тук, аз държах снимката на един „Съфолк пънч“ на стената в работата си. Жребец като оня, който открихме в гората. Точно над бюрото ми.

Джон забива поглед в краката си.

— В Лондон ли?

— Да. — Ентусиазирана е. — В Лондон. Работех за едно списание.

Лицето му остава безизразно. Беше грешка да заговори за града, за работата си, да изнесе на преден план един свят, който е толкова далечен от неговия.

Джон смръщва вежди. Някъде зад двамата, в сградите на конюшните, се разнасят смях и звън на звънец. Далече в полето цвили кон. Изолта усеща слънцето върху скалпа си, струйката пот по врата си.