Саския Сарджинсън - Близначките

— Изглежда ми малко странно — казва Бен. — Искаш ли да ми разкажеш?

Изолта стиска слушалката; де да можеше, мисли си. Не знае откъде да започне. Има толкова много неща, които не знае. Внезапно се усеща виновна и безполезна; тук миналото е по-голямо от настоящето, онова, което не му е казала, виси застрашително над главата й.

— Надявам се, че тези мистериозни неща, които трябва да уредиш, са важни, защото наистина ми се ще да си дойдеш… — В гласа му се прокрадва обидена нотка.

„Той няма нужда от мен, мисли си раздразнено тя. — Просто иска всичко да става по неговия начин.“

— Съжалявам. — Рязка е. Усеща силата на волята му в тишината. Кашляне. — Знам, че ще си говорите за бизнес, а аз ще седя забутана в ъгъла с някой досаден тип за компания.

Отблъсква чувството за вина, сеща се за партито на Джонатан и за това как Бен бе погълнат от продължителен разговор и възстановителна доза дрога с най-хубавата жена в стаята.

Изчаква момент, преди да се обади в болницата, дъвче устни, мисли. Виола чака. Какво може да й каже? Всичко е навързано. Ако разкрие каквито и да е новини — за срещата си с Джуди или за откриването на Джон, тогава смъртта на Майкъл също ще излезе наяве. Не може да й каже. Със сигурност не и по телефона.

Чува приглушените звуци на болничното отделение, знае, че някоя от сестрите ще избута количката с телефона до леглото на Виола.

— Да, благодаря, чувствам се много по-добре. — Гласът на сестра й е нетърпелив. — Кажи какво стана.

„Слава богу, че не може да ме види“, мисли си Изолта, докато поема дълбоко дъх и започва да разказва за Дот и за мопса, за конюшните и малкото конче. Говори за гората и за настъпилите промени, за новите къщи в края на селото и за допълнителните коли, задръстващи шосетата.

— Но какво става с момчетата — някакви новини? — прекъсва я Виола. — Откри ли ги?

— Не — бързо отвръща Изолта. — Още не. Ще остана още един-два дни. Ще поразпитам насам-натам.

— Наистина ли? — Гласът на Виола е безразличен. — Мислех, че…

— Не — прекъсва я Изолта. — Съжалявам, Виола. Все още няма нищо.

— Сядай — вика Дот. — Вечерята е готова.

Дот е сложила масата в пристройката. По средата гори свещ. Някои от платната са опрени на стените; други висят на групи. Пейзажи от Съфолк в топло зелени, лъскаво кафяви и сиво-сини тонове. Изолта разпознава блатата, чакълестия плаж, полето, където пасат конете. Стои пред картините с ръце в джобовете, разглежда всяка поотделно. Майкъл е някъде там, спотайва се сред тези пейзажи: онова изпълнено с живот момче от детството й с жилаво тяло, скрито в щрихите на четките, оформящи напръстничета. Спира поглед върху един малък акварел на защитната кула: скован каменен блок на фона на кървящо небе. Беше излъгала Виола. Страните й пламват от срам. Извръща се бързо.

Дот стои на прага с чинии в ръце.

— Позната ли ти е?

Изолта кимва и сяда на масата, сипва си чаша вода.

— Тази я нарисувах преди години. Сега са я превърнали в къща — някакъв лондонски архитект я е проектирал. Джордж Хобс. Познаваш ли го? Има удивителен стъклен покрив — трябваше да намерят начин да вкарат светлина в онова място. Кулата е в списъка с паметниците на културата, така че нямаше как да разширят прозорците.

— Колко интересно. — Изолта хапва от рибата. Не усеща вкуса й. — Много е вкусно — казва с надеждата да отклони Дот от темата. Единственото, за което може да мисли, е Виола, разочарованието в гласа й, съмнението. Дъвче и преглъща насила.

Дот засиява. Разказва на Изолта как точно е сготвила рибата и колко страхотни са рибарите в Олдбъро. Доволна е, когато наемателката й казва, че иска да остане още две нощи.

— Знаеш ли, надявах се, че ще ми позволиш да те скицирам. — Навежда се да пусне парченце риба в устата на мопса. — Прекалено досадно ли ще ти бъде? Ще ми трябваш само за час.

Изолта си мисли за вечерта, която се простира пред нея.

— Няма проблем. Ще се радвам да ти позирам. Ако може — с дрехи.

Дот отмята глава назад и кратко и гърлено се засмива.

— Скъпа моя, не бих си и мечтала да те накарам да махнеш каквото и да било — можеш да позираш точно така, както си в момента.

Малкото момиченце се надвесва над мен, разтърсва ме за рамото. Казва нещо. Думите му ме дърпат.

— Върни се.

Усещам дъха й по лицето си, сладък като мед. Почти не мога да се фокусирам. Чертите й са размазани.

— Нямаше те дълго време.

Целува ме. Или поне си мисля, че ме целува. Усещам как нещо ме докосва по страната: прилича на връх на крило или погалване на сухи устни. С мъка излизам на повърхността и се озовавам в отделението. Поемам дъх, изпълвам дробовете си с кислород, тъй като съм била под вода. Въздухът е пропит с миризмата на варени картофи и дезинфектант. Сигурно е време за обяд. Детето е изчезнало. Може би съм сънувала и него.