Саския Сарджинсън - Близначките

Поемам дълбоко допълнително въздух, оттласквам се и се изправям в полулегнала позиция.

— А, радвам се да видя, че си се събудила — казва една сестра, като приближава на удобните си обувки. Пълничката. Харесвам я. — Докторът иска да говори с теб след обяда. — Кима към сърдечния монитор. — Сега вече можеш и без това. Антибиотиците са си свършили работата.

— Някой обаждал ли се е? — питам. — Сестра ми?

Тя поклаща глава.

— Поне аз не знам.

— Чие е онова малко момиченце? — питам, когато сестрата започва да се обръща. — Нали се сещате, онова с дългата кафява коса.

Тя ме поглежда озадачено.

— Не знам, скъпа. — Усмихва се лъчезарно. — Толкова много хора идват и си отиват. Не можем да запомним всичките.

Не полетях. Паднах право долу, приземявайки се тежко върху неравната земя; дъхът ми секна от удара. Лежах насред коприва и магарешки бодили; над мен висяха тъмни гроздове чобанка и спореж. Чух ромона на потока, видях птиците, кръжащи като бели хартиени самолетчета в празното небе. По устната ми имаше кръв. Усещах вкуса й. Ребрата ми бяха като менгеме, което стягаше силно вътрешностите ми.

Останалите се приземиха до мен.

— Тече ти кръв! — извика Изи и ръцете й ме прегърнаха. — Какво направи?

Бях като вдървена в прегръдката й подобно на парче изхвърлено от вълните дърво. Забелязах мръсно червената ивица върху гърдите й — моята кръв, изцапала моята тениска. Знаех, че никога повече няма да я облека. Притиснах колене едно към друго, червата ми се разтвориха във воднист напор. Целувката пулсираше в главата ми. Прилепените им устни. Исках да избутам Изи настрана, но охлузените ми длани ме щипеха и нямах никакви сили. Нещо не беше наред с носа ми. Кожата ми сякаш пищеше от сърбяща пареща болка, сякаш бях паднала с лицето надолу в кофа с оси.

Майкъл се наведе и ме изтри с навитата си на топка риза. Сгърчих се от шок при неговото докосване.

— Разцепила си лицето си — каза ми той.

Джон стоеше зад него.

— Да доведа ли някого? — Гласът му звучеше празно.

— Не. — Размърдах предпазливо глава. — Ще се оправя. Мога да стигна с колелото до вкъщи.

— Какво ще кажем на мама?

Свих рамене. Мозъкът ми кънтеше.

— Каквото и да е. Паднала съм от една стена. Няма значение.

Седнах бавно и докоснах предпазливо с пръст топлата влажна рана върху лицето си.

Джъстин е будна и седи облегната на възглавници в леглото си. Изглежда крехка. Носът й стърчи от измършавялото й лице. Вдигам ръка към своето и усещам под пръстите си ръба от тънкия белег, пресичащ носа и устната ми.

Джъстин се опитва да ми се усмихне. Не си е сложила изкуствените зъби и насреща ми проблясват тъмните празни венци. Ако бяхме деца, щяхме да сметнем Джъстин за вещица. В онези дни хората от провинцията закачаха конски подкови над вратите си срещу вещици; вграждаха скелетите на умрели котки в стените на къщите си.

По някакъв начин Джъстин успява да запази достойнството си въпреки прозрачната нощница и тънката посивяла коса, стърчаща от обсипания й със старчески петна скалп. Вдигам ръка за поздрав. Тя кимва. Последния път, когато разговаряхме, тя ми показа снимки на внуците си. Беше си спомнила, че името на бебето е Хектор. „Семейството, беше казала, потърквайки със сгърчен пръст снимката на едно пухкаво бебе. — Накрая единственото, което има значение, са хората, които сме обичали и които са обичали нас. Нищо друго няма смисъл, нали? Аз съм щастлива, че съм прекарала известно време с внуците си, че съм ги държала в ръце като бебета и съм ги видяла как растат.“

Болничният живот продължава покрай нас: пациентите ни подминават, тътрейки крака; професионалните движения на лекарите и сестрите; санитарите, изпълняващи задълженията си с голяма доза хумор; една и съща рутина, едни и същи шеги, едни и същи трагедии.

Какво правя тук? Свивам пръстите си в юмруци. Защо си пропилявам живота?

Една сестра се спира до долната част на леглото ми. Забелязвам, че е докарала количката с телефона на отделението.

— За теб е, Виола. — Придръпва телефона към мен. Говори с приглушен шепот. — Сестра ти.

Помага ми да се изправя и облегна на възглавниците. Притискам силно телефона към ухото си и сърцето ми кънти под горнището на пижамата.

— Изолта — приглаждам чаршафа върху скута си, дишам дълбоко, — откри ли ги?

Тя не ми отговаря. Започва да разправя за Съфолк. За жената, при която е отседнала, за някакъв мопс. Не ме интересува новият квартал в края на селото. Не ме интересуват конете. Има да ми казва нещо важно. Усещам го в гласа й.