Саския Сарджинсън - Близначките

Джон я гледа напрегнато.

— Никога не сме ви обвинявали.

— Да ни обвинявате… — повтаря тя, без да откъсва поглед от устата му.

Той преглъща.

— Ние също бихме избягали. Но невинаги е възможно човек да се откъсне, нали?

— Не — продумва едва. Сърцето й лудо бие в гърдите.

— За известно време ни беше добре в караваната. — Джон отново поглежда настрани, присвива очи към хоризонта. — Даваше ни усещането за истинска свобода. Все едно, че бяхме каубои или нещо такова. Но проблемът идваше нощем. — Моментно трепване над десния клепач. — Нямаше нищо — само мрак. Само че и тя беше там. В сенките зад дърветата. Почукваше по вратата.

Изолта поклаща ужасено глава.

Гласът му е равен.

— Пиенето беше единственото нещо, което спираше този кошмар.

Не знае какво да му каже.

— Съжалявам.

— Съжаляваш — повтаря той, провлачва думата, сякаш не може да открие следващата сричка. Поглежда я, почесва се по главата. Изолта чува търкането на ноктите върху скалпа му.

— Стореното е сторено. Сега няма как да се помогне.

„Всичко, което казва, е вярно“, мисли си тя. Няма какво да добави. Чувства се безпомощна, тялото й е отпуснато и натежало в жегата. Дава си сметка, че червата й куркат, надигащата се жлъч изпълва устата й със слюнка и тя се мръщи, разтревожена, че наистина може да повърне. Отстъпва назад от портата.

— По-добре да си вървя.

— Чакай. — Джон слага длан върху нейната. Ръката му е силна, кожата му е топла и влажна. Тя удивено притаява дъх.

— Няма да те нараня — успокоява я нетърпеливо той. — Искам да ти покажа нещо.

Пъха ръка в джоба си и изважда едно камъче. Подава й го.

— На Виола е. Ще й предадеш ли, че съм го пазил за нея?

Изолта объркано поглежда към камъчето. Най-обикновено, подобно на милиони други камъчета от чакълестия плаж. Стар кремък, изгладен от морето.

— Виола?

— Обещай ми — разпалено казва той. Сякаш отново са деца.

Изолта колебливо отвръща:

— Но, Джон, това е само камък.

Джон внимателно хваща камъчето между грубите си, оплескани с кал пръсти, сякаш е направено от някакъв скъпоценен материал, и го обръща. Изолта забелязва, че по повърхността му е надраскано нещо. Когато се вглежда по-добре, различава името на Виола, издълбано със завъртени линии. Защо името на сестра й е върху някакво камъче? Мръщи се.

— Тя го загуби — обяснява Джон — в гората. Прибрах го и го запазих за нея.

Изолта посяга да го вземе. Но Джон поклаща глава, свива собственически пръсти около камъчето. Пъха го обратно в джоба си.

— По-добре аз да го държа. Но й предай, че е у мен. Ще й кажеш, нали?

— О! — Изолта е объркана. Боли я главата. — Ще й кажа — обещава. Няма търпение да се махне от това място.

Устата му се изкривява.

— Ще й кажеш ли за мен? И за Майкъл?

— Искаш ли да го направя?

Той кимва.

— С Виола всичко е наред, нали? — Поглежда я остро. — Притеснявах се. След като ми каза, че не е добре. Има нужда някой да се грижи за нея.

— Няма проблем, Джон. Аз съм й сестра. Обичам я. — Опитва се да възпре остротата, която се прокрадва в гласа й. — Грижа се за нея.

— Но в действителност нараняваме хората, които обичаме най-много. Не е ли вярно, Изи?

Странно е да го чуе да се обръща към нея с детското й име.

— Няма да нараня Виола — твърдо отвръща тя. Би трябвало да посегне, да го прегърне и да му каже, че не е сам. Но това би било лъжа.

— Не. — Джон прокарва длан по очите си. Говори тихо, поклаща глава. — Не. Ти не би го направила.

Наблюдава го как се отдалечава. Върви като старец, с наведена над отпуснатите напред рамене глава, големите му стъпала се влачат по рехавата трева. Опитите й да го слеят с образа на момчето от спомените й довеждат до несвързани халюцинации.

Изтощена е. Превива се на две, за момент прикляква. Прави опит да се изплюе и по сухата трева полепват пръски слюнка, но не повръща. Изправя се отново, изтрива уста с опакото на дланта си. Джон се е върнал към работата си, към автоматичното навеждане и изправяне. Не поглежда към нея.

По пътя към вълнолома я подминават коли. Изолта гледа как я изпреварват, натоварени с пособия за пикник, ярко оцветени гумени пояси и кошници с хавлиени кърпи. Когато бяха деца, почти не виждаха други превозни средства, освен тракторите и автомобилите на местните жители. До вълнолома има малък паркинг, който в момента е пълен. Една табела предупреждава хората да не плуват зад флага.

Приливът е висок, вълните протягат пенливите си пръсти към семействата, опънали одеяла върху малката ивица бял пясък зад каменистия бряг.