Саския Сарджинсън - Близначките

Мама изглеждаше засрамена, но доволна. Засмя се и се наведе да я целуне. С ненужна сила Поли преметна ръце около майка ни и я прегърна. Мама отвърна на прегръдката й, после Поли притисна устни към шията й.

Почувствах как Изи се затвори. Усетих я как се гмурна дълбоко в себе си. Не каза нищо. Само гледаше втренчено напред. Не ме погледна. Вдигнах ръце към лицето си; чувствах се така, сякаш трябваше да се държа, за да не се разпадна на парчета. Концентрирах се върху задачата да притискам страните си, уморената болка се гонеше сред конците на шевовете ми.

Чакалнята беше претъпкана с народ. Онези, които седяха наблизо, вдигнаха погледи в очакване на допълнително развлечение. Един мъж с найлонова торбичка в ръка ми намигна. С крайчеца на окото си забелязах как към нас се извръща някаква жена. Беше пияна, с рана на челото; провисналата й нощница разкриваше висналите й гърди. Цялата чакалня отбягваше да влиза в зрителен контакт с нея. И сега пияната вървеше със залитане към нас и се оригваше.

— „Ще се женя сутринта…“ — пропя с накъсан, размазан, хълцащ глас.

— Може ли да съм шаферка? — питаше задъхано Поли.

Жената, забравила думите на песента, се вклини в нашата малка групичка, ухилена до уши, издиша алкохолни пари и измърмори под носа си:

— Коя от вас е късметлийката?

— Всички можете да сте шаферки — бързо рече мама, докато се отместваше към вратата и ни правеше знак да я последваме. — Няма ли да е прекрасно? — подхвърли през рамо.

— Мисля, че ще повърна — казах.

Сватбата, планирана за края на септември, щеше да е скромно събитие и да се състои в местния ритуален дом. Мама ни каза, че след това ще се преместим при Франк и Поли.

— Имат повече място от нас — обясни тя. — Ще ви е по-лесно да хващате автобуса за новото ви училище оттам.

Цупехме се.

— Не искаме да се омъжваш за него — каза Изи. — Не искаме да се местим.

— Ще имаме свястна вътрешна тоалетна — опита се да ни подкупи мама. — И парно през зимата.

— Твърдеше, че външната тоалетна ти харесва. Казваше, че е автентична.

— И без това не бихме могли да останем — отвърна мама с тих равен глас. — Свършихме парите. Нямам никаква квалификация. Питах в супермаркета за работа. Беше обидно. И никой не купи куклите. — Лицето й стана строго. — Безнадежден случай съм.

— Но ти каза — продължих, без да я поглеждам, — каза, че ще сме си само ние трите.

— Е, сбърках — тросна се мама. — Не се справих както трябва. Смятах, че ще успея. Но не можах. — Гласът й потрепна. — Нали разбирате, самотно е, когато трябва да вършиш всичко сама.

Погледнахме я, без да разбираме. Нали имаше нас?

— Франк е мил и добър човек. Дайте му шанс. И двете сте ужасни инати. — Тя издуха носа си в една намачкана салфетка, която извади от джоба си. — Всичко ще е наред. Трябва да ми вярвате.

— Повече никога няма да ти вярваме — отвърна й Изи. — Никога.

— Поли ще е новата ви сестра…

Загледахме я втренчено, очите ни блестяха от отвращение.

— Е, обичам го и ще се омъжа за него. — Мама вирна брадичка, лицето й се затвори. — Вие сте деца. Не можете да разберете. Просто ще трябва да свикнете.

Миех си зъбите внимателно. Болеше ме, ако отворех устата си широко. Изплюх се в кухненската мивка. В бялата пяна личаха следи от кръв.

— Може би не е прекалено късно — казах тихо. — Мислех си дали да не помолим вещерите да прокълнат Франк. И сватбата. Да направят така, че това да не се случи.

— Вместо да спасим жертвените животни? — попита Изолта.

— Не знаем дали те са убили кучето — рекох. — Но знаем, че отиват в гората при пълнолуние. И че имат сили.

— Да. — Очите на Изи се разшириха. — Права си. Мама не го обича. — Пъхна четката в устата си и я извади. — По-късно ще ни благодари.

Нищо не трябваше да възпира желанието ни да бъдем свободни — така ни беше казала мама. Но тя самата се страхуваше. Усещахме го в нервната й усмивка и в начина, по който се преструваше, когато беше с Франк; винаги се смееше на неща, които не бяха смешни; вече не събираше храна от храстите и дърветата; стягаше дългите си стъпала в обувки. Той я беше променил. Дали не я караше насила да се омъжи за него?

— Може би трябва да занесем нещо на вещерите — предположих. — Да им обречем нещо.

В началото срещите ми с момчетата бяха трудни. Джон и Изи предпазливо се заобикаляха и отбягваха да се гледат в очите. Майкъл беше в лошо настроение, бързо се палеше и се нахвърляше върху брат си, а на Изи се цупеше. Джон не каза нищо, но аз го улових да гледа към раната ми. Беше ме срам от кръстосания черен шев. Чувствах се грозна и глупава. Изи не беше казала нито дума за целувката. Не можех да се насиля да я попитам какво е било усещането. Тя си мислеше, че съм разстроена заради лицето ми, и се опитваше да се държи внимателно и загрижено с мен. Мразех я за това и я наказвах, като прегръщах нещастието си още по-плътно, стоях притихнала и намръщена.