Саския Сарджинсън - Близначките

Но новината за сватбата помете заплетената ревност. Беше безопасна тема за разговор и проблемът ни засягаше поравно. Момчетата се вкопчиха в идеята да се намери оброк.

— Оставете на нас — каза Майкъл. — Във фермата ще изкормват сърна.

Чудехме се какъв ще бъде животът ни в къщата от червени тухли в града — с ужасните мебели и закачените по стените рамки със сертификатите на Поли; вечерите, прекарани в мълчание около грозната им маса, и Франк, който убеждава мама, че сме големи дивачки и не трябва да се срещаме повече с момчетата, а вместо това е добре да прекарваме времето си в уроци по музика и писане на домашни.

Майкъл и Джон ни чакаха в двора на църквата. Опънати върху един гроб, двамата изглеждаха запотени, разгорещени и доволни от себе си. Носеха торба. Приклекнахме сред надгробните плочи и Майкъл отвори торбата. Вътре лежеше нещо розово и сурово, голо същество, сгънато като тайна на дъното. Подуших зрялата сладост на месо.

— Това е ембрион — обясни Джон. — На сърна. Беше в една кофа. Мъжете от фермата го отрязаха от корема на майката.

Извадиха го да ни го покажат. Беше малък колкото длан. Мъничките крачка бяха кремави на цвят и деликатни, като полумесеци; очите — затворени зад мрежа във виолетови луковици. Под прозрачната кожа прозираха вени. Като мъртви реки.

Изи протегна ръка.

— Красив е — каза и гласът й потрепна. — И странен. Прилича на извънземно или нещо подобно.

Насилих се да докосна ембриона. Голата кожа беше твърда, но топла и лепкава върху пръстите ми. Сетих се за козлето на Тес и през тялото ми премина тръпка.

— Някой да е минавал по гроба ти? Може би е тук — каза Майкъл и натисна с крак една издигната могила.

Не му обърнах внимание, но Джон го бутна по рамото.

— Затваряй си устата, момче.

— Утре вечер — рече Майкъл. — Ще се срещнем на кръстопътя.

Джон върна мъртвия ембрион в торбата и ме погледна.

— Добре ли си? — попита ме тихо.

Кимнах и спуснах косата си като завеса пред лицето си. Бях се видяла в огледалото на мамината спалня. Знаех как конецът се врязва в кожата ми и силно я опъва. Покрай всеки бод се надигаха издатини от възпалена плът. Линията, която тръгваше от носа ми и пресичаше устната ми, беше станала тъмночервена. Сърбеше ме. Щяха да махат конците след два дни, но щеше да остане белег.

1980 година

„Джон,

Отново съм аз. За малко трябваше да вляза в болница, но сега ме изписаха и се чувствам по-силна.

Вече не живеем у Хети. Тя продаде къщата и се премести в Ирландия. Мечтата й беше да живее там и да спасява бездомни кучета. Изи и аз я убедихме, че ще се справим без нея. Хети настоя да отвори сметка на наше име, с която да ни помага за наема. Сега с Изи живеем отделно.

Едно време изобщо не можех да си представя, че е възможно подобно нещо.

Тя се премести при приятели, а аз съм в един приют в Брикстън. Хората тук ми харесват — предимно художници са. Това е първото място, което ми прилича на дома ни.

Чудя се какво правиш. Намери ли си работа? Двамата с Майкъл още ли живеете заедно? Може би дори сте се установили на едно място — и сте се оженили. Не мога да понеса мисълта за това. Извинявам се. Просто не мога.

Не съм сигурна какво ще си помислиш за мен, ако ме видиш сега. Изглеждам различно. Помниш ли как някога Майкъл ме дразнеше, че съм дебела? Сега съм слаба. Грозно слаба. На Изи изобщо не й харесвам. По някакъв странен начин ми доставя удоволствие да я ядосвам. Предполагам, че аз също съм й ядосана — заради това, че е щастлива или поне се преструва на такава, макар да знам, че дълбоко в себе си не е.

Имам халка на носа. Тук всички имат. Сложих си я на Камдън Маркет. Когато бях по-малка, се опитах сама да си пробия ушите. Прецаках работата. Ти щеше да ми кажеш, че съм лигла. Много ми липсваш. Дори след всичкото това време. Лондон няма да ти хареса. Но аз често си представям, че си тук, че вървиш до мен…

Когато Изолта влиза в пристройката, чува краткия дрезгав смях на Дот и някакъв мъжки глас, който й отговаря. По дяволите! Не е в настроение за банални разговори с непознати. Ще се промъкне в своята стая. Но мопсът се спуска да я посрещне в коридора, набитото му тяло се блъска в краката й, езикът му виси от задъханата уста. Навежда се да го потупа.

— Шпионин, издаде ме — измърморва тя, докато кучето притиска сухия си нос към дланта й.

— Изолта? — вика я Дот.

Чува и другия глас.

— Виждам, че се е сприятелила с кучето.

„Странно, мисли си. Звучи точно като Бен.“